Проблемът за етническата самоидентификация от Антон Ж. Иванов

След Втората световнавойна сред част от народностните групи, съставящи българското общество,нараства дезориентацията при етническото самоопределяне на техните членове.Някои от заблудите и деформациите в тази насока съществуват от по-рано,но други са заложени в годините непосредствено преди войната и са реанимираниведнага след нея. Волунтаристичната политика на новите власти и намесатаотвън също така създават предпоставки за силно изразена диференциация ветнопсихологическата нагласа на населението в НР България. Същевременнопротичат и процеси на междуетническа консолидация, които поляризират обществотоне само по етнически, но и по други признаци - религия, култура, език ипр. Натрупването на изкривявания от такъв характер и променливата, непоследователнанационална политика,провеждана и до днес, ни изправят пред проблеми с инороднотонаселение, обременено от спомени за периодите на протекционизъм и дорипривилегированост, първоначално, и на дискриминация и преследвания, впоследствие,подозрително и колебаещо се в отношението си към българската държава.

Безспорно, етническиятконфликт между турската общност и българската социалистическа държава,поддържан 5 години (1984 - 1989 г.), в момента е най-комплицирания и болезненвъпрос на прехода към нормално съжителство на етническите и религиознитеобщности у нас. Неговите последствия и отражения още дълго ще объркватбългарските граждани, а мнителността и несигурността ще ги невротизирати противопоставят. Ето защо е необходимо в кратки срокове тези взаимоотношенияда се поставят на законова основа, съобразена както със спазването на индивидуалнитечовешки права, така и със защитата на националните интереси, държавниясуверенитет и териториална неделимост на България.

През последните десетилетиясред част от членовете на турската етническа общност у нас, в резултатпреди всичко на пропаганда отвън, се оформи чувството за принадлежносткъм турската националност. Това явление до голяма степен определя и меркитена тоталитарния режим за предпазване на българската нация от ново разделение,които обаче поради своята екстремност силно компрометираха политиката нанационален интегритет. Провалът на предприетите актове за силово затвърждаванена националното единство подпомага противоположната тенденция и днес широкислоеве сред българските турци се идентифицират с турската нация и дорис турската държавност. Показателни са изказванията на депутата Адем Кенанза съществуването в България на турско национално малцинство, чието юридическоприпознаване е належащо. Те са достатъчни, за да осъзнаем сериозносттана положението. Определени среди в една съседна държава и в една българскаполитическа организация, опитващи се да дирижират най-голямото етническои религиозно малцинство у нас, във взаимодействие се опитват да контролиратситуацията в междуетническите отношения и да създават условия за преразглежданена техните утвърдени устои.

Наличието на турско етническомалцинство (терминът е придобил гражданственост) у нас, съвсем не означава,че съществува и турско национално малцинство. България никога не е признаваланационални малцинства в своите граници (въпреки някои просъветски колебанияпрез втората половина на 40-те години) и то не защото това е било изискванена политиката за запазване на целостта й, а просто защото такива не съществуват,доколкото българското царство не е присъединявало територии, принадлежащина друга национална държава, и обитавани с компактно население от чужданационалност. Системата за защита на националните малцинства, създаденана Парижката мирна конференция през 1919 г., е без претенции към победенотои разпокъсано българско царство, докато същото не може да се каже за неговитесъседи. След Втората световна война този подход за разрешаване на малцинственитепроблеми изобщо е изоставен.

Турското етническа общноств България представлява неотделима част от българската нация. Тя е непосредственучастник в нейното формиране. Българските турци са етническа група съссобствен образ, отличаваща се от анадолските турци по своя генезис, състави историческо битие. Свързващите ги с Република Турция звена са сходнотоисторическо минало от периода на османското владичество по българскитеземи, общата религия – ислямът, и сходството в езика, на което се основавапантюркизмът. В използването на посочените дадености за дезинтегристкии сепаратистки цели се състои и трагедията на това население, разкъсваномежду родината и религиозно-културната мегаобщност. Изходът за много оттях е емигрирането към Турция. Повече от сто години членовете на турскотоетническо малцинство в България, които желаят да се присъединят към формиращатасе от 20-те години турска нация, напускат свободно България и именно възпрепятстванетона този поток от страна на Анкара през втората половина на ХХ век и особенов началото на 80-те години предизвика крайните мерки на режима на ТодорЖивков.

Дискриминацията на множествообществени нива спрямо циганското малцинство е основната причина членоветена тази етническа група да търсят начини и средства за промяна на народностнатаси приобщеност. Културнопсихологическите и антропологическите характеристикина циганите обаче възпрепятстват до голяма степен стремежа им за пълноценнопроникване в средите на други общности. Негативната реакция на другитекъм тях също спомага за етническото им съхранение и законсервиране. Въпрекивсичко, циганите демонстрират желание за нормално съжителство с останалитеетноси чрез опитите да се слеят и идентифицират с тези етноси. С особенасила това се отнася за тези измежду тях, които говорят на български и турски.

При преброяването нанаселението на НРБ през 1956 г. в графата “цигани” са се записали 197 865души. Една година по-късно Организационно-инструкторския отдел на Министерскиясъвет при подготовката на програма за уреждане на въпросите, свързани сциганското население в България, събира сведения от околийските и градскитенародни съвети за циганите на тяхна територия към 1 ноември 1957 г. Споредобобщените данни числеността им е била 232 445 души. Изводът, направентогава, е, че при преброяването от предходната година около 30 000 циганис мюсюлманско и източноправославно вероизповедание и с турско-арабски ибългарски имена са се записали, съответно, като турци и българи.

При преброяванията през1965 и 1975 г. циганите намаляват до 148 874 и 18 323 души. Тук вече нестава дума само за изкривявания в резултатите, предизвикани от поведениетоим, а и за манипулиране на данните с политически цели. Така например, през1965 г. циганите организирано изчезват от преброителните табулограми нанякои окръзи в Западна България. Колкото до резултатите от 1975 г. те несе нуждаят от коментар.

Изсилването, всички циганипри социализма да се преобразят в българи, отчасти изпълни целите си. Приследващото преброяване, най-вероятно, множеството от тях да държат на изкуственоприсадената им българска народностна принадлежност и да провалят усилиятаза получаване на приблизително вярна представа за етнодемографското състояниена нацията. Отново се налага по административен път да се събират данни,за да се открие евентуалното отклонение на волеизявленията при преброяванетоот действителната етническа принадлежност на анкетираните.

Турската общност в България,поради своята многобройност и интелектуалния си елит, е естествен центърна исляма у нас, проводник на неговата пропаганда, на духовните и политическитему влияния и стремежи. При българските мюсюлмани от нетурски произход процесътна турчеене е като посвещаване в по-горна степен на вярване, обет за безпрекословнослужене на вярата, независимо от род и език. Така се оформя един достатъчноголям резерв на турския етнос, който при необходимост попълва състава му.Българи -мохамедани, цигани мюсюлмани, татари и други по-малобройни етнорелигиознигрупи са склонни при известни обстоятелства да се откажат от етническатаси принадлежност, за да потвърдят верското си самоопределение.

Особено показателен еслучаят с татарите, които от 17 942 души в началото на века (1905 г.) намаляватна 8133 през 1946 г. и до 5993 в 1956 г. Този демографски срив едва либи могъл да се обясни само с изселванията, а още по-малко с депопулация.Асимилационното въздействие на по-силния етнос е погълнало компенсаторнитерепродукционни усилия на по-слабия. Смесените бракове са довършили останалото.

Междувпрочем, въпросътза смесените бракове също стои открит. Статистическите сведения от 1974г. показват, че в НРБ живородените по народност на детето са: всичко -149 196; българи - 124 411; турци - 21 404; цигани - 3134 и т. н. А спореднародността на майките е имало общо 150 426 раждания, от които на българки- 124 006; туркини - 22 079 и циганки - 3588. Анализът на горните даннинасочва към извода, че вероятно по това време децата от смесените браковена българи са били записвани с българска народност. Остава неизвестно обачедали те след навършване на пълнолетие ще се самоопределят като българи.Същата относителност съществува и при смесените бракове между другите етническигрупи. В Югославия решават проблема по изкуствен начин, като децата с родителиот различни националности могат да бъдат записани за югославяни. Но в Българияне са възприети подобни префинени методи за замъгляване на народностнитечувства на българските граждани. У нас привидно всичко е доста по-еднозначно.

С югославската националнаполитика е свързана и най-голямата фалшификация в етническата ни история.След Втората световна война там беше прокламирана несъществуваща македонсканародност, на чиято основа и до днес се създава нова нация, а Българскатаработническа партия (комунисти) под натиска на Тито и Сталин възприе линиятаза формиране у нас на македонско малцинство и за откъсване на ПиринскаМакедония от територията на България. Чрез насилие резултатите от преброяваниятапрез 1946 и 1956 г. бяха манипулирани в желаната насока. После настъпиобрат и всичко се върна на мястото си. Почти. През 1965 г. в Благоевградскиокръг все още 1437 души се чувстват македонци, но не и българи. В останалитерайони на страната са били 8195 или общо 9632 души. Днес са по-малко, аладостатъчно, за да поддържат мита около една мъртвородена, макар и външнопривлекателна за някои, идея. От техните заблуди, от произволното им самоопределяне,от погрешната етническа самоидентификация се зараждат нови конфликти. Някоиот нас, в името на демокрацията, са готови да се примирят дори и с това.Парадоксално е да търсим независимост, мир и благополучие и да минирамепътя натам със сепаратизъм, отчуждение и омраза.

15. 07. 1991 г.