Приятно ми е : BasiDi

Имам да свърша милион неща, но ме е налегнал един мързел, дали заради крайно скапания ден или лошото време - не е известно. Седя си пред прословутата (и вече готова!) камина, грея се като котарак и не мъркам единствено защото няма кой да ме погали. Като че ли момента е подходящ за едно кратко предстаяне, още повече, докато четох другите такива намерих много познати и близки неща. Казвам се Стефан. В момента живея в едно село на около 2km от Стара загора, от което, за мое голямо съжаление, твърдо са решили да правят поредния краен градски квартал. Нямам братя и сестри, което е тъпо, но за съжаление не зависи от мен. В случая, не виня родителите си - те винаги са искали още деца. Роден съм в Пловдив през далечната за някои :) 1972 година, месецът е ноември, датата е 29. Трябва да е било хладничко. Не съм съвсем със света поначало: Родителите ми, и двамата българи, се запознали някъде из Каракумската пустиня. Майка ми е била в деветия, когато решили, че трябва да се родя в България и хайде 5-6000 километра предродилна екскурзия. На всичко отгоре, когато дошъл моят ред, явно не съм бил във възторг от переспективата и съм се заинатил, та се наложило да оперират майка ми. Посреднощ. Първите ръце, които са ме докоснали били черни. Не от мръсотия, просто дежурния бил етиопец. Ако се напъна, ще се сетя и за странното му име,но ме мързи. Е, после често са ми задавали въпроса, от къде съм се взел такова диване. Ами, как да ви кажа... :) Първите 40 дни от живота си съм прекарал в любимия и досега Пловдив, а после, за Нова Година - на колата и в Смолян. Местните бабки едва не линчували майка ми - доколкото са ми разказвали, по него време пътя е бил проходим само с верижен трактор. И досега като ме видят познатите там, все затова се сещат и се чудят по кой начин баща ми е успял да премине и с кой акъл майка ми ме е взела в колата. Не знам, но и Родопите много си ги обичам :) От там обратно по тогавашния СССР, Губкин. Звучи ли ви познато? Не? Е, прочетете и другите представяния :) Проговорил съм руски и български почти по едно и също време. Виждал съм се на снимки оттогава - едно такова бузесто, със дълга сламеноруса коса. И доста ревливо :) 1975. Обратно в България. Русе, Пловдив, Стара Загора. После родителите ми си харесали мястото, на което живея в момента и решили да си построят постоянен дом. Всъщност това вече го помня, макар и малко смътно. Никога не съм ходил на детска градина и никога не са ме гледали при баба и дядо. Така де, то баби си нямам, и двете са починали твърде рано, но не в това е въпроса. Баща ми ми разказваше много приказки. Не от книжки, съчиняваше си ги сам в движение. Разказваше много увлекателно (и все още го прави понякога)и май оттогава съм си с по-развинтена фантазия. 1978. Първи клас и първа среща с училището. Нямах навършени 6 и беше голяма веселба да ме вземат. Първия ми спомен от училище: всички са с по една глава над мен, но пък са някак странно мудни. Така и не стигнах до момента да науча нещо в училище. Това, което ми беше интересно, го научавах предварително, а останалото го запомнях за ден-два, колкото да не ме занимават с глупости и после го забравях. Никога не учех в къщи и никога не съм писал домашно, въпреки няколкото опита от страна на една начинаеща учителка да ме вкара в правия път. Справях се отлично - дали защото от рано се научих да чета и четях безумно много, или пък просто защото съм си гениален - не знам и не ме интересува. Не , не съм скромен :Р Бил съм трети или четвърти клас, когата стана белата с майка ми. Някаква загубена лекарка и обявила диагноза, която никога на никоя жена не пожелавам да чуе. И от там се почна - болници, болници, болници. Скоро се разбра, че диагнозата е грешна и стана грандиозен скандал, но майка ми така и не можа да го преодолее нацяло. И ... останах без братя и сестри. Оттогава мразя болници от дъното на душата си.Израснах повече покрай баща си и от малък свикнах наоколо да има разпилени резистори и интегрални схеми(е, в началото нямаше. имаше само транзистори и диоди :) ). Когато не бях на училище, четях или скитосвах околните баири с любимото си куче, което тежеше поне с 15kg повече от мен, но най-често се мотаех в някоя лаборатория или монтажна. Там за първи път видях и компютър - тайнственото нещо с надпис ИМКО 2 , който малко по-късно се появи като прословутия Правец 82, или , за тези, които не са били там - сносно откраднат щатски "APPLE ][". Ей това беше и си остава основната причина да не се науча да пиша четливо на ръка :) Половината 6ти клас изкарах в София. Беше странно. Градът беше мръсен и задушен. Съучениците ми, поне в началото адски ме дразнеха с тяхното "Луеуе, тоа е от провинцията" и половината от тах бяха твърдо убедени, че училището ни се казва "Климен Тохридски". Не, печатната грешка не е моя и това не е виц. Някъде по него време започнаха проблемите с косата. Доста по-къса естествено, но явно не достатъчно за загубения ми класен. Имахме известни пререкания, най-накрая ме хвана натясно и отряза с ножица доста голям кичур по средата на главата ми. Аз пък на инат ходех така две седмици и най-странното, след тази случка всички забравиха, че съм от провинцията. 7ми клас: Русе. брррр... още ми става студено, като си спомня. Режим на тока, един час има, три няма, -22 по Целзий и хлор до побъркване. Ей така, заради веселото минахме Дунав по леда (изобщо не е толкова лесно, защото леда по реката ... ами... не е гладък), но като наближихме Румънските блата ни достраша и се върнахме. И за първи път се влюбих. Наивно и по детски, но все пак първа тръпка. Всяка вечер се прибирахме заедно и си говорехме каквото ни падне и забравяхме за студа и тъмнината. Все се чудех защо ми обръща толкова внимание - в сравнение с мен, тя си беше почти жена, при това красива, а аз бях ... ами келеш :) На всичко отгоре беше и малко по висока от мен. Доста от осмокласниците с удоволствие биха ми изтругнали гръкляна, но училището не случайно се водеше елитно и такива неща просто не се случваха. Хм, и май това е единственото учебно заведение, в което не съм се заяждал с нито един учител - нямаше за какво. 1986. Стара Загора. Баща ми се опита деликатно да ме насочи към електротехникума или техникума по електроника и аз на инат се записах в "механото", техникума по механотехника. Втори резултат на изпита и Добре дошли в паралелка Двигатели с вътрешно горене. Там попаднах на други откачалки и се случиха няколко неща: намрих приятели, с които съм и до днес, открих чистата енергия, наречена Heavy Metal и пораснах. Предимно на сантиметри :) Вече не бях най-дребния наоколо, което си беше интересно усещане, защото се източих страшно бързо и практически нямах време да свикна. Карах я все по същата схема - каквото ми беше интересно, го научавах много преди някой учител да се сети да ми обърне внимание, каквото не - го заобикалях. Компютрите ми ставаха все по-интересни, през часовете си рисувахме какви ли не футуристични спортни коли (че понякога си правехме труда да ги изчисляваме. ей така, да проверим правилно ли ни учат)а през междучасията се закачахме с девойките. Нормално. По него време бяха поканили баща ми в друго предприятие, всъщност в един малък отдел към тогавашното ДЗУ. Вместо да изпия няколко бири след училище, предпочитах да си играя с ултрамодерните тогава 16 канални анализатори, а като ми омръзне да потроша поердната игра. Компютрите вече бяха станали 16 битови и работеха на невероятните 5 мегахерца. Дори си имаха копче "Turbo" :) Ваканциите прекарвах или при вуйчо ми в едно село до Пловдив или някъде по планините. Като малък ми се наложи да изкарам три лета на морето и май оттогава трудно го издържам за повече от седмица. Май именно през ваканциите девойчетата някак започнаха да стават по-интересни от компютрите, пък аз нали съм си сладкодумник... :) Дори не ми се отваря темата за лудориите и белите нито като по-малък, да не говорим като див тинейджър. Компанията беше от общо взето умни деца, а сега съберете това с малко скука и излишна енеригя... чупене на стъкла ли? Ха, аматьорско... :) Неусетно дойде 1990, завършване, дипломни работи, дипломиране и бал на който така и не отидох. И не съжалявам. По него време все още не пиех :) Едно лудо лято преди казармата, и една щурава зима, разделена поравно между другарите и един тестов проект, който ми бяха възложили. И за който в последствие така и не ми платиха, защото съм бил още млад, видите ли. Е, първи бизнес уроци :) 1991, март. София, КСВ (за непосветените - Командване на Сухопътните Войски). От 52 килограма (при ръст 175) за няма и три месеца станах 75. Не от чанч (гонка, сдухване и т.н.), защото службата си беше направо песен, просто тогава открих удоволствието на чисто физическата сила и тренираното тяло. Случиха се твърде много неща, които не искам, а някои и не мога да опиша и някъде тогава наистина пораснах. Психически. Започнах да откривам нов смисъл в думички като "отговорност" и "приятелство". Не, че това е заслуга на военните де :) Просто така се стекоха обстоятелствата. Пътьом пропих, а на уволнението и пропуших. Освен това открих за себе си една по-различна София - онази, в която някой те чака. 1992,октомври. Хайде УВО! Пропускам следващите двадесетина дена, 'шото имам много малко спомени :) С много енергия, доста знания и умения и невероятни планове, тръгнах да превземам света. Доста скоро се усетих, че няма да стана милионер точно до Нова година, но нещата вървяха добре. Много пътуване, много бачкане и много купони. Печелех няколко пъти повече от повечето хора и никга не задържах пари в себе си, верен на правилото, че са вредни за здравето :) 1993, април или май. Баща ми явно беше започнал да се притеснява за мен и ми подхвърли една блестяща идея за бизнес в бившия вече Съветски Съюз. Отначало малко недоверчиво, после с все по-голям хъс се заех това (първоначално с доста сериозна идеологическа подкрепа от баща ми, признавам), и за доста къс период от време голата идея се превърна в готови изделия с широко отворен пазар. Прекарвах повечето време по Молдова, Украйна и Русия. Създаване на връзки, производство, лицензи, сделки, мафия, война, стрелба и кръв - имаше от всичко и по много. Предполагам, че никога няма да забравя един момент. В "Прокляты город Кишинев"*, в претъпкания тролейбус (ако си мислите, че знаете какво означава претъпкан, жестоко се лъжете) случайно срещнах момиче - много красива, на около 20, с дълга пепеляворуса коса, дълга черна пола с подаващи се отдолу кубинки. Гледка, толкова необичайна за там по това време, че се пробвах да я заговоря направо на английски. Оказа се румънка, на гости при приятели. Знаеше перфектно английски (а аз не), френски и немски и поносимо, даже много добре руски. Разбрахме се някак и започнахме да се срещаме всяка вечер. Кишинев е залан град (или поне беше), с много паркове и езера между иначе скучните жилищни квартали, по население е примерно колкото Пловдив, по площ, почти колкото София. И освен това се водеше война. През деня официална, малко махленска, но иначе със съвсем истински военни части и оръжия, през ноща необявена, но не по-малко истинска, между разните там мафиотски групировки. Стрелбата не спираше, само от време на време се сменяше квартала. От страх хората се прибираха най-късно в 9 вечерта и след 10 по улицитя нямаше дори коли. По движещите се стреляше, а паркираните крадяха до няколко часа. Може и да ви е смешно но съм спал две седмици в колата и ... ок, това е друга тема :) В крайна сметка по красивите иначе паркове нямаше никого и ние, за ужас на всички, по цели нощи се мотаехме там. Беше лято и беше безумно красиво. И ... се влюбих. За първи път наистина. Изкарахме така сигурно два месеца,потопени в нежност и забравили за всички останали. Те, останалите и без това ни гледаха като извънземни. Аз бях единствения, това го твърдя със сигурност, единствения тип с коса почти до кръста и с огромна нашивка на Metallica на гърба на якето, а от нея откровенно се страхуваха - толкова различно от всички жени наоколо изглеждаше. Спасяваха ни само чуждестранните паспорти, но това също е друга тема :) Докато една вечер обичайната пукотевица не започна да се чува твърде наблизо. Дали защото някой неща от обучението в армията все още ми бяха твърде пресни, или съм имал огромен късмет, но се наведох навреме, за да ми се размине. Но не достатъчно навреме, за да не закачи нея. За първи път видях ранен не някой случаен, а практически най-близкия си човек. Не знаех доколко е сериозно, освен че беше още жива и цялата в кръв. Костваше ми неистови усилия да се сдържа да не търся тъпаците, които се стреляха и някой от заблудените им куршуми уцели Лана. Не ми пукаше, че са въоръжени - беше тъмно, а аз бях озверял. Спря ме мисълта, че тя може и да не ме дочака, а тук още поне 4-5 часа няма да се появи НИКОЙ. Дори и ченгетата. След секунда буквално я нарамих и тръгнах. Не помня точно как съм се добрал до болницата - това са 3 километра, а Лана тежеше около 50. Не знам и как докторите успяха да я закърпят толкова бързо - по него време в болниците нямаше дори бинтове като хората. И тогава се промених още малко. Без да се заричам, някак от самосебе си се отказах от хулиганските си навици и сякаш започнах да уважавам хората малко повече. Сега ми изглежда твърде драматично и, не знам защо, малко смешно, но тогава...хммм. В последствие Лана си замина и я видях само веднъж, две години по-късно. Но... и това е друга история. олеле.... това сигурно е станало 100 страници... дали някой ще го чете или е са ще ме банат от блога за задръстване? :) Нататък.... повечето от вас помнят вълшебното лято на 94, даже ми щукна да кандидатсвувам, ей така, на шега. Отидох на изпит без да съм учил и след тридневен купон, заспах по средата и без малко не ме изгониха. Изкарах 4.80 и не отидох да се запиша. След поредното прибиране от Украйна, през 95 пак след здрав купон, по същата схема решихме, че ни се ходи на изпит. Същата история, само, че този път си направих труда да се запиша и ето ме студент. Предадох временно бизнеса на баща ми, който не ме забравяше и си изкарах една чудна година. И пак късмет - в най-откачената група. Това е идеала ми за компания: умни, весели хора, винаги готови да разнищят материята и в следващата секунда да измислят някоя хиперщуротия. Някъде по средата започнах да се замислям дали не пия твърде много и твърде често (твърде много и твърде често си беше). И открих какво означава да живееш всеки ден с някой, който те обича. И... се уплаших. Да де, мога да изкарам милион други причини, но си признавам най-чистосърдечно : уплаших се и избягах. Добър съвет, не го правете. Тъпо е. По-тъпо от най-тъпото нещо, което някой някога може да измисли. Следващото лято се върнах обратно по руските земи и поех отново работата в свои ръце. Нещата се развиваха прекрасно - нямаше какво да се пие, не ми се и мислеше за жени, а за останалите от групата беше достатъчен факта, че по официална статистика всяка трета жена в района на възраст между 16 и 40 години е носител на вируса на спин... Страшничко. От скука развихме системата до такава степен, че бяхме извън всякаква конкуренция и печелехме адски добре. 1998 БАМ! Смяна на правителството тук, смяна на правителството там, нови закони, нови данъци и ... фалит. Пълен. Прибрах се в България така, както бях тръгнал - със един сак и двеста долара в джоба. Ей тогава разбрах, че не съм добър мениджър. И кои са ми истински приятели. Приютиха ме, хранеха ме и, може би най-важното, подкрепяха ме. После работа в 2-3 фирми (винаги са ме търсили, но така и не се научих да работя за някой друг), доста мизерия и съвсеееем мъничко разврат :) 2000. Стъпих на краката си. Нещата бяха ако не розови, то поне поносими. Само дето не обичам да е поносимо. Искам да е както трябва. Някъде по него време на баща ми му писна и замина за Холандия. На мен също ми писна, напуснах поредната фирма и започнах отново да работя за себе си. Прекарвах много време по планините и още повече в Интернет. И, не се смейте, покрай една случайна грешка, открих, че шанса да обичаш и да бъдеш обичан не се дава само веднъж в живота. Преживях най-щастливите дни в досегашния си живот и най-голямата болка. След което извърших куп глупости, и смазан физически и психически, се оттеглих в любимите Родопи да си ближа раните. Намериха се добри приятели, онези същите, и те ми помогнаха да излекувам потрошеното си тяло и да си върна усмивката. Сега е малко по-тъжна понякога, но... знае ли човек? Там в планината се промених още малко. Разбрах, че всъщност живота не е сложен. Сложното е само в собствените ни страхове и предубеждения. И може би най-важното. Да се престрашиш да обичаш безрезервно. Да те обичат безрезервно. Другото е ... ежедневие. Ако някой случайно е стигнал до тук и не ме е намразил заради многословието: покорно благодаря :) Поздрави P.S. Aragorn, това май попада под твоята рубрика. Ако не е където трябва, само ми кликни, или направо го премести.