Притчата за окования слон - Х.Букай
Притчата за окования слон - Х.Букай
Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните.Особено слона,който беше любимо животно и на други деца,както разбрах по-късно.На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло,ръста и силата си..Но след номера и дори малко преди да излезе на арената,стоеше все вързан за едно колче,забито в земята,със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво,забито едва на няколко сантиметра в земята.И въпреки дебелата и здрава верига,ми беше съвсем ясно,че едно толкова силно животно,способно да изтръгне цяло дърво от корен,би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира толкова ?
Защо не бяга ?
Когато бях на шест-седем години,още вярвах,че възрастните са много умни.И попитах един учител,един отец и един мой чичо за загадката на слона.Някой от тях ми обясни,че слонът не бягал,защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: „Щом е дресиран,защо го оковават ?”
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор.С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещах други хора,които си бяха задавали този въпрос.
Преди година разбрах,че за щастие се е намерил достатъчно умен човек,който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга,защото е бил вързан за такъв кол още много,много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче,вързано за кола.Сигурен съм,че тогава малкото слонче се е дърпало,блъскало и напъвало,мъчейки се да се освободи.Но въпреки всички усилия,не е успявало,защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Огромният силен слон,който виждаме в цирка,не бяга,защото си мисли,горкият,че не може.
Споменът за поражението,преживяно малко след раждането му,го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога,никога не дръзва да изпробва отново силата си..
-Така е,Демиан.Всички ние сме донякъде като слона в цирка:крачим по света,привързани към стотици колове,които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта,че „не можем” да направим куп неща,просто защото някога,преди много време,като малки сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата:” не мога,не мога и никога няма да мога”.
Растем с тази мисъл,която сами сме си внушили,и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога,като усетим оковите и веригите задрънчат,поглеждаме по око колчето и си мислим:
НЕ МОГА И НИКОГА НЯМА ДА МОГА.
-Това става и с теб.Живееш,обвързан със спомена за друг Демиан,който не е успял и който вече не съществува.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо,е да опиташ пак,влагайки цялата си душа..
Цялата си душа !
Ти бръкна в една дълбока рана, от която страдат толкова много хор, но голяма част от тях просто са я приели като даденост. Е, и ти няма да признаеш, че си изпитвала подобна болка, но не и необходимо. Разбираемо е.
Всеки човек трябва сам да определи както цената и собствените си възможности и пренценции, така и доколко те имат реално покритие.
Или знаеш или не знаеш, или можеш или не можеш, или искаш или не искаш. Всичко друго в една или друга степен е... изкуствено. Обясненията от рода: „Да, ама...” нямат особена тяжест.
На мен лично не ми е жал за хората, които не могат, или поради „някакви” причини не искат да скъсат връвта или да изкубнат колчето, с които са привързани към нещо, което не приемат. Щом са се примирили с подобно статукво, проблемът си остава техен, а не чужд проблем.
Единия от плюсовете е от мен – просто го зослужи.
Затова, най-доброто, което можеш да направиш, е да седнеш пред паничката си и да си лочиш от помиите, които сам си забъркваш.
Ако пък си мислиш, че с примитивните си буламачи можеш да ме засегнеш и ще ме предизвикаш към дискусии, просто си сбъркал адреса. Дори и самооценката ти е типично чопарска.
Точно пък теб, когото дори и не познавам не съм имал намерение да засегна или предизвикам към дискусия. Просто изказах мнение с оттенък на един въпрос. И като отговор получих словесната помия, с която очевидно разполагате в изобилие.
1.) Choparcho, първо трябва да изразиш мнението си по поста и едва след това да преминеш към твоите лични отношения по чужди коментари. Но това е въпрос на възпитание и елементарна етика, които явно, при теб или не съществуват, или в резултат на деформациите, които вече споменах, са заминали в небитието.
2.) За да не се получат евентуални недоразумения, на чист български език вече ти обясних, че нито имам желание, нито време да се занимавам с комплексарските нагони на креатуари от твоя вид. Просто тези твои любими изяви ги упражнявай на друг адрес, не при мен.
3.) Накрая един безплатен съвет: Застани пред огледалото и запитай това, което ще видиш отсреща си, какво всъщност е то, попитай го и за неговите приоритети, за ценностната му система, има ли някой или нещо, което обича и уважава или си е останало като невръстно дете в "периода на отрицанието".
Това е. Оттук нататък ти за мен просто си никой, независимо от децибелите на твоя вой.
Благодаря за коментара, Хризаик!
Естествено е всеки от нас да е изпитвал подобна болка. Въпросът е човек да открие силата в себе, за да се освободи от този плен. Естествено, че тя също трябва да бъде премерена и добре преценена.
Подобен род книги не се създават за развлечение, а за събуждане на самооценката и най-вече на самокритиката във всеки от нас.
Но това си е лично мое менеие :)