Приказка за синьото

    Зимата е красив сезон, любимият й сезон, мислеше си тя на път за вкъщи. Вървеше стъпвайки леко по току-що навалелия сняг сякаш се страхуваше да не го нарани. А той падаше на големи парцали и бързо-бързо затрупваше следите й. Все едно никога не е минавала оттам... Защо тъй старателно крие пътя й? Възможно ли е да заличава грехове... направени в този или в някой друг живот..? А колко снежинки я изпращат! Вървят с нея, летят наоколо, танцуват... Всяка й разказва своята история. Всяка обещава по една мечта. И момичето се усмихва й забравя за двойката по история, за нещастната си любов, за самотата.
  Ала в синкавия полумрак на тази ледена вечер пред дома й се е събрал нетипично много народ. "И какво, по дяволите, търсят тук всичките тези хора?" - пита се тя - "Дали не са част от синьото вълшебство на зимата?"
    Един униформен полицай се приближава към нея, за да разсее съмненията й. С няколко думи успява да я върне на земята и да развали завинаги магията. Сезонът бил такъв, ставали катастрофи. Общината щяла да уреди погребението. Щели да се погрижат за нея... Момичето не го слуша. И снежинкитевече не играят своя валс. Сега това е само сняг. И сиьото е просто цвят. И реалността е една - неудобна и жалка. И нощта е неизбежна, хората уморени, а сънят ласкав. Тълпата се разотива - някои огладняват, други са на работа през следващия ден, трети се пренасищат. И полицаят си отива. Сигурно смяната му е свършила. Но той изпълни дълга си, направи, каквото трябваше, обеща, че ще се погрижат. КОЙ ЩЕ СЕ ПОГРИЖИ?!
    Момичето стои отвън. Сяда на снега. Какъв е смисълът да влиза вътре, когато това никога няма да бъде пак нейния дом и тя никога няма да има отново своето семейство...
    Остават й Мрака, Самотата и Синьото. Настръхналите бездомни птици. Небето. Студът. Сълзите. Но тя се страхува от мрака, боли я от самотата, птиците не я приемат, небето е далече, студът е неумолим, а сълзите безполезни... Остава единствено синьото.
    Момичето поглежда към него. Дали наистина ще я отведе там, на онова красиво място, за което звездите всяка вечер й разказваха?
    Протяга ръце. Затваря очи.. и полита. Вижда светлината в мрачния тунел на действителността. Вижда я! Синьото я стиска в огнена прегръдка и я покрива с пухено одеало. Една малка кибритопродавачка без кибрит. Изчезват празнотата и страданието. Тишината се стопява в безсмислие. Оттук нататък е безкрай. На подпухналото й от плач лице изгрява усмивка. Момичето се превръща в звезда. Синя. Върви по Млечния път и търси своето слънце... Ще го прегърне, а то ще я ослепи с яркостта си преди да е изгоряла съвсем.
    Няма да го има вече момичето сгушено навън в студа пред опустелия дом. Нелепа и абсурдна ще е двойката по история. И никой не го е грижа за красавеца от горния клас, който не успя да я приеме истинска - просто тя.
    Но душата може би е жива... Там, горе. В едно със слънцето, ръка за ръка със синьото. Така поне нашепват снежинките.
    Ти вярваш ли им?