Приказка за пораснали деца

Човекът и Любовта

 <?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

-         Разкажи ми онази история за Човека и Любовта!

-         Човекът се мислел за много умен.

-         И освен това бил снажен, храбър и удивително пленителен.

-         Точно така. Той наричал себе си войн. Като такъв той се упражнявал да подтиска всяко свое неистово желание или някаква емоция. Стремял се да бъде свободен, независим от нищо.

-         Нямал ли е приятели?

-         Те по-скоро се отнасяли с благоговение и уважение към неговата особа. Никой не докосвал най-съкровената част от душата му. Бил по своему щастлив, като живеел според личните си принципи. Но веднъж в живота си Човекът срещнал Любовта, която размътила изцяло неговото здравомислие. Колкото и да се опитвал да й устои, изтезанието само още повече го подтиквало да жадува за нова среща с Любовта.

-         Той се влюбил!

-         Един ден Човекът не издържал. Любовната среща сладко го унесла и той, отпуснал се в дъждовна мараня, изпитал нещо наистина повратно: трепет и наслада, нежност, благ нрав. Самият той не разбирал как се изменял, обладан, обичащ Любовта.

-         А тя?

-         Била прелестна. С форми и поглед, събуждащи изпепеляваща го страст. Любовта била безумно влюбена в Човека. Двамата, отдадени един на друг, се сливали в едно цяло, без да бъде ясно къде свършва той и къде започва тя.

-         Били щастливи!?

-         Били блажено щастливи. Но един ден по незнайни причини, Човекът се върнал към исконните си идеи за света. Бил се замислил за собственото си развитие. Чувствата, които изпитвал, внасяли смут и объркване: Дали да се посвети изцяло на Любовта или да съхранява  боеца вълк-единак у себе си с неговата независимост, сила и върховен респект. Човекът навярно, без да съзнава, обсебил Любовта. Не й позволявал волности – да го напусне или да го плени още по-безмилостно.

-         Но той нали бил щастлив? Какво искал още?

-         Може би преследвал някакви мечти, стремежи.

-         За мен това е извратено.

-         Но за него това било най-правилното и най-истинското. Любовта се бунтувала; въртяла се в ужас от мъка и в бяс. Скоро, изтощена и съсипана, тя се предала под Човешкия юмрук. Линеела, но до последно запазвала неотразимо обаяние. Човекът бил доволен; любувал се на пленителния й образ, когато поискал, после се отдавал на своята съвършеност и така...

-         Не! Той не я е обичал!

-         Напротив. Но без да съзнава, се бил отдал на себе си. Бил доволен, както в доброто старо време. Очаквал от Любовта да го разбира и обича.

-         Но не е ли виждал промяната в нея?

-         Той вече не я усещал, както преди и точно това я съсипвало. Знаел, че я обича и смятал, че това е достатъчно условие за нейното щастие. Веднъж Човекът понечил да люби с предишната нежност и страст Любовта, но тя му се сторила толкова скована. Вмиг той се отдръпнал. До вчера един в друг, сега стоели един срещу друг. Това убивало с унищожителна сила крехката Любов. А Човекът, поразен, забелязал, че на любовната постеля лежала някаква бодлива роза. Ужасил се той и нарекъл своята Любов измамница. После в яростта си понечил да захвърли розата настрана и така да заличи цялото разочарование в паметта си.

Алена кръв потекла при допира с бодливата роза. За първи път изпитвал такива неистови болки, замъгляващи мозъка. В съзнанието му изникнали картини на тяхната страст; той и тя в пълен синхрон стигат върха, отразяващ се в чистота, естественост и пълнота.

Когато Човекът дошъл на себе си, от студените му очи рукнали топли сълзи. Каква по-голяма слабост от това да заплаче? Бил се изправил – мъж канара, а приличал на малко дете, изгубило най-ценното мече. Една любов, една надежда една мечта...?

Обичал Любовта с цялата си душа. Обичал я безумно и безобразно. Той паднал на колене и захвърлил своето “Аз” настрана, помолил за прошка.

-         Човекът не е знаел как да обича и е трябвало да се научи?

-         Може би.