Приказка за моя гердан от ясписи

Едно дете играе в руините на стара къща... Всъщност, къща отдавна няма, по очертанията и липсата на трева личи само къде е имало стаи, от къде е започвала градината... В това, което е било градина, личат лехи – някой се е грижил, садил е цветя и ги е поливал, а сега вече го няма – отдавна се е преместил... Но пък сигурно още си спомня старата си градина и точно какви цветя е имало в нея – човек не забравя такива неща. Майката седи на един пън в бившата градина и се опитва да не мисли за нищо.  Детето рови в тревите и бере цветя, лек вятър довява спокойна привечер, обаждат се щурци и цикади ... Детето донася в скута на майка си кално, кръгло нещо – вероятно стъклено топче – с молбата:
- Пази ми го!
След малко донася още две, после още няколко... събират се доста.

Майката разсеяно поглежда и установява, че в скута и се мъдрят двайсетина кални, кръгли неща.

Разглежда ги по- внимателно и вижда, че всъщност са някакви камъни. Съвършенно кръгли, кални камъчета. Майката се опитва да се освободи от тях :
- За какво са ти, хайде да ги изхвърлим и друг път ще съберем други, по- хубави!
Но детето е упорито :
- Не, пази ми ги, те са красиви!
Майката уморено се предава. Събира ги и казва:
- Хайде да тръгваме тогава!
По пътя до дома детето бърбори весело, а майката продължава да се опитва да не мисли за нищо.  Когато влизат в апартамента си, майката машинално измива ръцете и лицето на детето, пуска калните камъчета в мивката и започва да ги мие. Тогава изпод калта се показват кръгли, наистина красиви мъниста от идеално шлифован яспис - всяко мънисто има своя шарка, уникална и неповторима, и красотата им блясва в малката кухня съвсем неочаквано.
Майката е наистина изненадана. Във въображението и се появява картинка - една красива жена си е загубила гердана от ясписови мъниста в градината и го търси из лехите с цветя, а не го намира... Майката показва на детето още мокрите мъниста:
- Виж, намерил си цяло съкровище!...
Детето вдига поглед и никак не се учудва:
- Ами аз ти казах, че са красиви, а ти виждаше само, че са кални...
Майката се усмихва, похвалва детето още веднъж и пита :
- Разрешаваш ли да ги направя на гердан? Ще стане много красив и ще си го нося специално когато се разхождаме двамата.
- Добре - детето е съгласно, разбира се, защо не...
Тогава двамата сядат на земята, вземат игла и конец, и започват да правят отново гердана. Детето внимателно разглежда уникалната шарка на ясписа и подава на майката мънисто. А тя го взема, също внимателно го разглежда и го нанизва на бял конец... Когато навън вече се стъмва, новият гердан е готов.
- Искаш ли да го сложиш още сега? - пита детето - Може да ти разкаже приказка...
- Добре, ще си го сложа преди да си легна и утре ще ти разкажа, каква приказка ми е разказал - съгласява се майката.
Детето вече спи, а майката разглежда хладните ясписи в дланта си. Все си мисли за онази жена, която е загубила гердана в градината. Къщата я няма, жената сигурно също - или поне е далеч, от цветната градина нищо не е останало, а в тревата си е стоял отдавна загубеният гердан... Чакал е някой да го познае под калта, която го е покрила. Жената сигурно отначало е тъгувала за него, а после се е примирила и е забравила. Или пък още тъгува и се чуди къде ли е... Или пък приказката е съвършенно друга...