Приказка за Луната

Вечер горе в небето,
като в стар и тъжен стих,
са разпръснати звездите
и очакват чуден миг.

Миг в който се подава
изпод синята мъгла
и усмихната изгрява
дълго чакана Луна.

Ето аз я чакам също,
тя и мен ще озари,
че със нея тайна пазим -
ние двете сме сестри.

Тя досущ е като мене -
весела и замечтана
и за Слънцето копнее,
а пък то я натъжава.

Че без нея Слънце може
да изгрява всеки път,
но ако го няма него,
нейните лъчи ще спрат.

И не ще да блесне вече
в тъмнината на нощта,
без на Слънцето лъчите
ще угасне тъжна тя.

Аз съм също на земята
една мъничка Луна,
но ме грее все по-рядко
Слънчевата топлина.

Не съзнава мойто слънце,
че изчезне ли за миг,
ще изгасне в мен сърцето,
ще помръкне моят лик.

И ще плача безутешно,
както бледата Луна
рони сълзи най-горещи,
щом обгърне я тъма.

               *
Лятна вечер, а звездите
са изпаднали във смут.
Днес Луната не огрява,
а е тънка като сърп.