При звездите
Знаеш ли какво реших? Ще си отида. Много далеч от теб. Ти нали каза, че всичко е хубаво, когато е далече!
Затуй аз ще отида чак при звездите. И ще стана звезда! Тогава ти ще ме търсиш. През много дълги безсънни нощи. И когато ме намериш сред безброя от звезди, ще изпиташ сладката радост на откривателя.
Телефонът звъни. Чрез него така бързо ме намираш. Само срещу пет стотинки! Как весело звъни! Така е, само когато ти ме търсиш.
Но аз няма да вдигна слушалката. Ще остана при звездите – далечна, недостижима.
А дали няма да е по-добре да взема със себе си и телефона? Ако някога ти стане студено, как иначе ще ме повикаш да те стопля. В такава нощ може да дойде при теб друга, земна. И тогава! Пак този страх от другата! Дали само заради него толкова малко жени стават звезди!... Но аз ще стана!
И един ден ще разбереш колко сили ми е струвало да ти доставя радостта на завоевател.
А защо не отидеш ти при звездите? Но и аз ще дойда с теб. За да ти показвам накъде да вървиш. Защото сред толкова много звезди без мен току-виж си се загубил. И така ще вървим до края на света. Но той, светът, е толкова малък и така бързо свършва в черния квадрат на един вход…
Не, по-добре да отида сама. Но не зная дали няма да ми е студено далеч от теб, дали няма да изгоря без ласката на твоите длани. Казват, че така много звезди са изгорели и изстинали.
Все едно. Предпочитам да изгоря, но да остана една далечна несбъдната вечност. И тъй – утре съм на лекции до четири, после на фризьор и след седем и половина ще те чакам да ме откриеш.
____________________
Автор: Калина Цанева
В този смисъл любовта в най-чист вид може да се съхрани, само ако остане „при звездите” и само ако не бъде накърнена свободата й.
Имало едно време едно птиче. То имало прекрасни криле и блестящи многоцветни пера. Същество, създадено да лети свободно и на воля в небето, да радва всеки, който го гледа.
Веднъж някаква жена видяла птичето и се влюбила в него. Наблюдавала полета му със зяпнала от удивление уста, сърцето й биело по-бързо, очите й блестели от вълнение. Помолила го да летят заедно и двамата се реели из небето в пълна хармония. Жената се радвала и възхищавала на птичето, обожавала го.
И тогава й хрумнала следната мисъл: а ако то поиска да види далечните планини! Жената се изплашила. Изплашила се, че никога повече няма да изпита същото с друго птиче. И усетила завист, завиждала на птичето за способността му да лети.
Почувствала се самотна. И решила: „Ще заложа капан. Следващия път, когато птичето дойде, никога повече няма да отлети."
Птичето, което също било влюбено, се върнало на другия ден, попаднало в капана и било затворено в клетка. По цял ден жената гледала птичето. Пред нея бил обектът на любовта й и тя го показвала на приятелките си, които възкликвали: „Ти имаш всичко."
Междувременно в нея започнала да настъпва странна промяна: тъй като вече притежавала птичето и нямало нужда да го завоюва, постепенно започнала да губи интерес към него. А птичето, което не можело да лети и да изразява радостта си от живота, посърнало, изгубило блясъка си, погрозняло и жената престанала да му обръща внимание, сещала се за него само когато трябвало да го нахрани и да се погрижи за клетката му.
Един прекрасен ден птичето умряло. Жената много се натъжила, непрекъснато мислела за него. Но не си спомняла за клетката, а само за деня, в който го бе видяла за пръв път да лети доволно сред облаците.
Ако тя се бе вгледала в себе си, щеше да открие, че онова, което най-много я бе развълнувало у птичето, е била свободата му, енергията на размахваните криле, а не физическата му красота.
Без птичето животът загубил за нея всякакъв смисъл и скоро смъртта почукала на вратата й: „Защо си дошла? ", попитала тя смъртта.
„За да можеш да летиш отново с него в небесата — отвърнала смъртта. - Ако го беше оставила да отлита и пак да се завръща, щеше още повече да го обичаш и да му се възхищаваш; а сега се нуждаеш от мен, за да го срещнеш отново. "
Цитатът е от книгата "Единайсет минути" на Паулу Куелю
_____________________
А за вас какво е любовта?
"За мен съвършената, идеалната любов е онова платоническо чувство, приличащо на лудост, което възниква спонтанно и което все още не е материализирано и изконсумирано по някакъв начин.."
Но стеремейки се да постигнем близост с обекта на нашата любов, се случва точно това, което се е случило с птичето. Затваряме се взаимно в клетки и ограничаваме свободата си. И всъщност се оказва невъзможно идеалната любов да съществува неограничено време, защото в един момент сме задоволили първоначалния си копнеж. В този смисъл, единствено неосъществената любов може да остане истинска и чиста.
Даже по-съвършена ми се струва точно осъществената, а не платоничната любов. Защото при платоничния вариант ти обичаш един идеал, и до някъде всъщност - обичаш себе си.
След като "изядеш една-две торби сол" с обекта на любовта, нещата стават по-истински - което според мен означава и по-хубави. Нещо като "опознай родината, за да я обикнеш"... в човешки вариант - защото истински обичаш това, което познаваш.
За мен е така. Сигурно има толкова истини, колкото хора.