Преоценка на ценностите

С грозно мучене стадото се втурна напред, прегазвайки всичко по пътя си. Някъде сред огромните, прашни тела се чу писък на изплашено дете, но бързо заглъхна в общия грохот и никой не го чу... и не му обърна внимание.

Това не е случка от някой уестърн, а реална картина от нашето ежедневие. Например спирка на т.нар. обществен градски транспорт. Обезумелите "граждани", с диво, изгубило всичко човешко, изражение нахълтват през отворените врати. Без да чакат ред. Без да се съобразяват, че в мелето от тела може да има дете, бъдеща майка, или просто някой слаб, болен човек. 

Който и да попитате, случилото се пред дискотека Индиго е трагедия. Всеки знае, какво и как е станало. Е, и? Поуката?

Няма такава. Поне докато не загине вашето дете. Тогава отново ще се търси виновен, отново ще има трагедия. И така до следващия труп.

Звучи брутално и може би ще кажете преувеличено, но за съжаление фактите са такива.

Ето какви.

Народ оскотял и без човечен. Прост. Но с претенции на европеец.

Сцена 1

Избори. Местни. Избирам кмет на града, в който живея, избирам районен кмет и общински съветници.

Балотаж.

Аз съм председател на СИК. Изборите минават относително спокойно, след което преброяваме бюлетините, пише се протокол и т.н. След което всички се струпваме пред НДК. Останалото го знаете. Даваха го и по телевизията. Не сте гледали телевизия? Разказвам.

Една оглупяла тълпа, с безумен блясък в очите се опитваше да влезе в НДК, размахвайки диво папки и прегазвайки всичко по пътя си. Тълпата мачкаше, буташе, газеше и викаше: "Уууууу" на всеки опит на някой извън нея да я вразуми. В този момент това не бяха хора, а животни, всеки разумен довод бе посрещнат с присмех.

Всеки искаше да влезе първи.

За щастие тежко пострадали няма.

 Сцена 2

Тя е много типична, даже ежедневна. Градски транспорт. Сутрин. Обед. Вечер. Блъсканицата, ругатните, миризмите. Всичко това ви е познато, всеки един от нас го ненавижда и стига да може предпочита да ходи пеша или с колело или да лети, стига да можеше...

Вечер

Мъж крещи на жена си: "Идвай веднага тука, ще ти откъсна главата, ще те смачкам..." Битов скандал в автобус 305. На никой не му пукаше особено. Освен на мен. Помолих господина да не крещи, по очите му разбрах, че щеше да ме напсува, но не го направи... Мухлю. Повечето, които налитат на жените си са такива.

Вечер.

Тролей 7, посока Люлин.  

Никога не съм мислил, че в нещо различно от автобус 94, може да има толкова много хора. Миризмата на пот, беше направо смъртоносна. Пот, чесън, пържено, още нещо неидентифицирано, не искам да знам какво... Усетих, че ми прилошава.

Хора, хора, хора...

Злоба. Първо се започна с крясъци, "моля, хайде де има още място", след това, "мръдни се искам да слеза"; "моля не ме ръгайте" и финалното:"абе ти кво се буташ бе твойта..." Кошмар.

Сутрин.

Трамвай. Метро. Всеки път е едно и също. Все същата нечистоплътност, злоба, егоизъм. Моля, кой каза нещо за етика, възпитание и първите 7? Ако направите анкета, какво е "етика" повече от половината анкетирани ще ви попита с какво се яде, а другата половина ще ви каже, че това е новата песен на Азис.

Сцена...

Опашка. Просто опашка за нещо. Каквото и да е. Било пред някое данъчно, НОИ, или просто все още предпочитате да си плащате сметките за парно, ток, телефон лично.

Ако си мислите, че е по - различно от това, което е в градския транспорт, много се лъжете. Ами това са си същите хора. Пак смърдят, пак са похапнали някоя гнусотия с повече чесън, отново са в лошо настроение и отново бързат и искат да ви предредят. Защото те винаги имат по - спешна работа от Вас. Например да се приберат и да направят семеен скандал, да си пуснат силно телевизора с поредното идиотско реалити шоу или просто, както прави моя съсед да повръщат шумно в тоалетната. Или там където го прави.

Те тези сцени нямат край. В повечето случаи даже не им обръщаме внимание. Свикваме с простотията и тя се превръща в начин на живот.

Или просто слагаме розовите очила.

Или бягаме.

Някъде където живота не е такъв. Където вместо с крясъци и злобни гримаси те посрещат с усмивка.

Така казват.

При нас в страната на Арда, домашната ракия и дивата чалга обаче не е така.

И се опитваме ние да протестираме за по - добро образование, за природа, екология, Натура 2000, искаме повече култура и по - малко простотия, искаме да сме нормални...

А действителността се обръща и просто ни смачква фасона.

С корумпираните си политици, мутри и дива селения.

Скоро няма да има промяна.

Защото, нормалните хора просто се спасяват. Отиват в един по - цивилизован свят, където има правила и закони. А какво остава тук Вие сами виждате. Виждате го всеки ден около вас.

Само преди няколко седмици станах свидетел на това как лъскаво возило помете баба с две деца на пешеходната пътека пред 112 училище в София. На пешеходна пътека и при това през деня. Друг свидетел на случката ми казва, че същия ден за втори път вижда подобно нещо, пак кола блъска хора на пешеходна пътека. Деца. За щастие, при катастрофата, за която разказвам нямаше убити. Наистина имаха късмет. Този път да. Но статистиката е достатъчно красноречива. Жертвите от катастрофи нарастват лавинообразно всяка година. Лумпените с коли също. Не се учудвайте. Това са същите кретени от опашките. Те са. Само, че с автомобили.

Същата злоба, егоизъм и простотия. Само, че миризмата на пот ни я спестяват. Заместват я с бензинови пари.

Искам да завърша с нещо оптимистично. Но с какво...

Оставям оптимистичния финал на Вас. Читателите. Ако ви хрумне нещо. Допишете го. Аз ще оставя това писание с отворен финал. 

А на Вас ви пожелавам успех.

***************************************************************************

Иван Ангелчев

20 Ноември 2007; София