"Празни мисли,на един празен човек"

Беше валяло.Сипкав есенен дъжд - виновник за локвите и калта по улиците,а градът тънеше в лепкава мъгла.Къщата беше стара и износена.Годините,сезоните и малкото хубави дни в живота й,бяха причина,недостатъчно основателна,но все пак причина за сегашното й състояние.Но тя не се оплакваше.Стоеше си мирно и кротко на тихата улица,забравена и обрасла с бурени.Имаше и двор.Малък,но все пак свободен за отдих.Стари дървета,стари пейки,стари спомени.Ако можеше да говори,би разказал не една интересна история.Но,не можеше.За радост или съжаление,нямаше дар слово.Имаше само спомени.

Жената която обитаваше старата къща беше на средно-неопределена възраст.Някога имаше дълги руси коси.Но един ден й писна и ги отряза.Боядиса косата си и реши,че така би могла да боядиса и душата си,но……….не успя.

Някога имаше  живот,приятели,срещи.Сега имаше само къщата-утеха и спътница,минало и край.Нямаше бъдеще.И двете бяха преживели много,но сега и двете бяха мъртви за света.

Често пъти вечер, жената обичаше да сяда пред прозореца и да гледа вън.Прозорецът беше малък ,с проядена от дървоядите рамка.Имаше си и перде.Черно,дебело плюшено перде.Жената обичаше пердето си.То я скриваше,когато имаше нужда,то й помагаше  да бъде себе.

Имаше дни в които,жената го оставяше да виси самотно и забравено.Не го докосваше,не се сещаше за него,обръщаше му гръб и го оставяше да плаче с часове.

Интересното в цялата история е,че и пердето обичаше своята стопанка.Обичаше да го изтупва от прахта,да го гледа дълго,да го докосва и да му говори.

Но един ден жената се ядоса и скъса пердето.Захвърли го и реши,че вече няма от кого да се крие.Реши,че е време широко да отвори прозореца и без задръжки да изиграе последната роля в живота си.