Последният трамвай с единствен пътник

/отзвук от срещата на блогерите в София/

На Поли

Време е да тръгваме. Нека младите купонясват по нощите. Не, не че сме престарели нещо, но вече сме в „Б” група. И не само понеже сме „Бракувани” и двамата, а понеже годинките, работата, умората май все по-честичко натежават.

Усещам как издайнически клюмам в разгара на общата възбуда. Информатиците все още вяло подхвърлят термини от виртуалното пространство, дамите остатъчно коментират последните сензационни публикации. Но акцентът на общуването неумолимо натежава в нова посока. И докато политиката и концепцията на блога е вече очертана, то личните концепции тепърва подлежат на развитие.

Страстите на купона се нагорещяват, погледите светват, очите се търсят, ръцете вече са немирни и галят чуждото рамо, а ответните усмивки са повече от окуражителни. Даже леещата се от шишетата хладна бира не смогва да угаси, а повече разпалва огньовете на привличането. Да, ама всичко това важи за младежите наоколо, аз усещам как бавно притъпявам сетивата. Потъвам неусетно в безвремието на тишината, губя нишката на околните разговори. Взорът обеднява откъм цветове и полутонове. Даже онова девойче с огромните „бомби”, седнало пред мен, предизвиква само смътен естетически интерес. Въпросът, който цяла вечер не се реших да и задам е как възприема своите впечатляващи форми. Предимство или проклятие са даровете на Венера?

Припомням ти като кавалер, че последната кола на метрото тръгва след броени минути. Следва задължителния ритуал на прощаването и насилственото пъхане на пари в ръцете на един щастлив рожденик, решил да почерпи света.

Хладният вечерен въздух ме посъбужда. Поемаме към ярките неони на метрополитена. Там на околните пейки, въпреки излишъка от светлина, влюбени двойки се възползват от празнотата на вагоните, вкопчили се в телата си. На нас ни стига да си поговорим, седнали един до друг. Да се шегуваме за другите и за себе си, да го ударим на спомени и на планове за бъдещи виждания.

Мотрисата ни изхвърля на последната спирка. Тъмнината навън ни поема и закриля като млади влюбени. Само дето не сме толкова млади, а пък влюбени – съвсем! Но ако има нещо нередно, порочно в цялата история е, че всичко безкрайно ми харесва. Харесва ми да си говориш с хубава жена под светлината на звездите /казах ти, че днес си неотразима!/ без да искаш да я притежаваш. Да стоиш в приятна компания тук – под това мастилено, обсипано с мигащи светове небе, а нощния вятър хладно да помита остатъците от дневния зной. Да се забавлявам с тревогата на лицето ти, когато споделям пред наближаващия дванадесети час как ще стигна в къщи пеша. Някакви пет спирки какво са? Пък и от пътя край гробищата никак не ме е страх. Там са добрите души на толкова близки и познати. Това си е моята земя, моят квартал, моят живот. Позагърбил съм страстните седмици, но усещам топлината от нещо друго – по-истинско и трайно. Чувал съм да му викат приятелство.

Напук на мъжкарските ми планове и  всякаква логика по релсите се задава трамвай – последният. Пътници няма, на табелата пише „За депо”. Само на ватманския стол някакъв мустакат чичко /Чичко ли? Че той ми е връстник!/ се клати уморено в такт с монотонния, скърцащ напев на релсите.

 Права си, цялата тая романтика на ситуацията можем да усетим само ние. Младоците, дето сигурно още са в ресторанта, ги пишем в категорията незрящи за нюанса, емоцията, тръпката. Те не се връщат назад в спомени, не са изпитали сладката болка на носталгията, не са се научили да ценят мига, да галят незримата аура на човека до себе си. А романтиката винаги означава и малко тъга.

 Махам енергично с ръка на ватмана да не пропусне да спре. И той послушно изпълнява.

- Окъснял си наборе! – смее се чичката. – Айде, качвай се да те возя у дома при жената.

Преборвам се със стъпалата и се просвам на най-близкия стол. Единственият пътник в последния трамвай – романтика! И твоя силует с размахана за довиждане ръка, който се слива с тъмнината.