Понеделник
Тръгвам по излъсканите павета, които ме водят към познатия понеделник... Понеделникът започва зад ъгъла. От там поглеждам към сивата улица – винаги сива, въпросът е само колко точно сива. Вчера беше наситено- сива, плътно и тежко се стелеше сивотата над прахта, нямаше стъпки, нямаше слънце – изобщо, беше сив неделен следобед. Днес не е толкова сиво – показало се е слънчице и развеселява със светли отблясъци паважа. Поредния понеделник ме хваща за носа – някой веселяк си е изхвърлил дивана, но поради простия факт, че дивана не се побира в контейнера за боклук, го е оставил зад него. Един клошар прилежно е оставил торбите с имуществото си между контейнера и дивана, и блажено спи. Несъзнателно внимавам да не го събудя и заобикалям, рискувайки да изцапам обувките си с кал още в понеделник сутринта... Всъщност, какво пък ще му стане на клошаря, ако се събуди? Но за този въпрос е късно – вече отминах нататък с най- тихите си възможни понеделнишки стъпки....
Няма трамвай. Вероятно има катастрофа... Винаги когато няма нещо, то е за сметка на това, че има нещо друго. Обикновенно ги няма хубавите и полезни неща, и то е за сметка на лоши, безполезни и понякога страшни неща. Наум пожелавам от цялото си сърце всичко да е наред и с трамвая, и с всички възможни автомобили, тирове, джипове и всякакви безсмислени превозни средства, и с техните шофьори, и с целите им семейства. После обръщам гръб на посоката на движение и забивам поглед в релсите с надеждата скоро да чуя познатото звънтене.
Когато няма за какво да мисля, предпочитам да си спомням за разни неща. Понякога нямам какво да си спомня – просто понеделникът е толкова обикновен, че не мога да го свържа с нищо, което е останало в главата ми.
Вчера в обикновенния неделен следобед видях едно познато, необикновенно детенце на 5 години. То ми зададе най- необикновенния въпрос, който някога ми е задавало дете : „ Знаеш ли защо съм се родил толкова тъжен? Мисля, че трябваше да се родя весел, но не съм питал мама. Искаш ли да я питаш вместо мене, защо е станало така?”. „Мама” в случая е моя много близка приятелка. Не бих я попитала такова нещо, въпреки, че обещах. Всъщност, не знам дали човек се ражда весел или тъжен. И дали това зависи от майките и от тяхното желание. За успокоение, казах на детето, че и аз съм се родила тъжна, но понякога съм много весела.
Трамваят благополучно пристигна с приглушено скрибуцане. Пристъпих и се озовах в затворено пространство с тълпа непознати лица, които упорито следяха обувките си. Минах назад и опрях гръб в задното стъкло, а тълпата от хора остана пред мен. Може би защото съм се родила тъжна, не обичам да имам непознати, намръщени хора зад гърба си, особено в понеделник.
Супер текст.
Обаче, много тъжен.
Аз видях слънце и вчера и днес.
Ако сегашните деца не са нов вид човеци (друга чувствителност), може би все пак си заслужава да научиш малкия принц как да попита мама за тази тъга. Ти можеш да го упътиш как се пита. Мисля.
Ако са нов вид човеци - по-добре да чакаме инструкциите за работа и докато се изяснят - да обичаме като за последно. Друго не ми хрумва.
Детето не се е родило тъжно. Някой, в някой далечен понеделник, го е научил на това.
Печата за разбиване е лесно разчупваем, вратата за открехване не е заключена.
Възможно е и Радостта да го споходи в сряда. Когато се отърве от тъжния си понеделнишки избор.
И аз не мисля, че това дете е тъжно по природа по скоро е искало нещо, което му е отказано и сигурно се е чудило как да се пребори за него за това е използвало най-силния аргумент, който е чувало или е решило, че с тези думи ще те впечатли достатъчно, за да те привлече за помощ, за да получи каквото иска от майка си. Що се отнася до постоянната тъга у някой хора тя вече е начин на живот, а при теб дано е от пролетната умора както е и при мен. А наблюденията ми към заобикалящата ме среда, т.е. хора, които познавам е че понякога имам усещането, че ужасно много хора през повечето време живеят в тъга дори, когато се напиват на фона на истинска чалга и се хилят от пиянство не от щастие
Случайна, очарователно се е получило. Като рисунка в капучиното, като заскрежен трамваен прозорец, като неочакван концерт на кос рано сутрин. :)
Мисля, че Пестицид е права - понякога взема превес веселото, друг път - тъжното. Едното не може без другото. Единство и борба на противоположностите :)).
Сео, напоследък съм на мнение, че най- трудно се скипват понеделниците. Може би заради задължителния избор, от който все не се отърваваме.КоприНа, абсолютно съм съгласна. Винаги съм се водила по този принцип. Но така не се живее много лесно. Пък и за околните е трудно.
Диди, мисля, че хората, които се напиват до безсмислен хилеж на "истинска чалга" са страшно, ужасно, безнадежно тъжни. Не, че е много различно за тези, които се напиват на истински блус...
Пестицид, добро утро и на теб :)). Радвам се, че пролетта е пооправила нещата най- после. Благодаря!
Аз съм единствено дете. Дори когато аз бях дете - единствените знаехеме в пъти повече неща, които ни е интересно да правим сами, от връстниците ни, които имаха братя и сестри или живееха с братовчеди в една и съща къща. Щом това беше естествено в онези времена, когато по принцип хората изобщо и децата в частност прекарваха много време заедно и навън и вътре - представям си какво е сега.
И на мен са ми казвали тогава (и сега също ми се случва), че физиономията ми е угрижена. Май така изглеждат замислените изобощо. Но нямам спомен да съм се чудила за тъгата, нито да съм я мислила за вродена. Изобщо тъгата беше нещо присъщо само на възрастните. Или поне така си го спомням. Ние имахме по-бурни чувства. И по-бързо сменящи се. И понеже имахме повече живи контакти и по-малко страхове от заобикалащия свят - май бяхме и по-екстравертни (съжалявам за обобщението, всечки човек е индивидуален свят). Но не съм специалист и наистина това ми е само усещане. Може би неправилно.
Може, това е причината да си мисли,че се е родило тъжно-Не знам.
Както някой беше казал "Познанието ражда тъга".
"Винаги когато няма нещо, то е за сметка на това, че има нещо друго. Обикновенно ги няма хубавите и полезни неща, и то е за сметка на лоши, безполезни и понякога страшни неща."
Наистина прекрасен текст! Нали знаеш, че не мога да се отърва от проклятието да анализирам всичко, което чета.
Всички пишем, лесно е в това компютърно време. Разликата между хората с талант и останалите: всеки може да изкрещи: "Мразя понеделниците!".
Обаче само талантливият може да те накара да го почувстваш заедно с него...
Финалът е страхотен - непоклатим.
И аз бях единствено дете, много самотно и затворено в себе си. Точно обратното на това, което съм сега :).
Don't carry the world upon your shoulders...
Ела, и аз имам впечатления, че от един момент нататък нещата стават точно обратни :)). Само още не съм разбрала дали това е толкова добре, колкото ми се иска. Понякога ми е тъжно, че детето вече не е "чак такова дете" и не забелязва дребните, трогателни подробности в света.
Както вече ви бях казала, нямате никакъв шанс да се докоснете до моя свят. В него има твърде малко "добри и благородни" - има обикновенни хора, които не плюят с ожесточение по околните, защото са "интелектуалци"(?!), или защото някой- си решил да гледа Руменчо от "Колелото на късмета". Лошото при вашето плюене е, че е насочено твърде общо, срещу всички, без причина или конкретен повод. Нещо като "Сърдя ви се на всичките, щото ми е криво". Ами като ви е криво, изправете си го. Смисълът да плюете по хората е никакъв. А да си мислите, че можете да им определяте какво да правят или какво да мислят - още по- никакъв. Сега ясно ли стана? Личността ми е твърде далечна от вас, затова ви казах да не се опитвате да ме квалифицирате според кривата си ценностна система.
Моето лице стои на аватара ми. Винаги е стояло там. Името ми стои на профила ми - всеки може да го прочете. Тази ваша снимка от 60- те години ли е, или от по- рано? Не, че ми пука, но никой не може да ме обвини в анонимност.
Никого не съдя, уважаеми госпожи! Просто се опитвам да споделя малко житейски опит. Защото животът е твърде илюзорен и кратък. И е по-добре да му се радваме, отколкото да си го тровим. Това е.
И за да не стоят хората в неведение, ето линк към поста, в който ваше геройско величество реши, че може да ме квалифицира, което беше тъпо от негова страна и само успя да ме разсмее. За съжаление другият пост, в който "комуникирахме" беше изтрит - поради липса на доводи, според мен.
http://bglog.net/blog/KrasimirBachkov/site/posts/?bid=37563
"Лъжете, Sluchaina ! Всеки човек има за какво да се срамува в живота си! А тия дето декларират, че са ангели, са най-гнусните лъжци и мерзавци! Смисълът на текста не достига до вас, защото нямате сърце и душа. Защото сте точно от групата, която би трябвало да се срамува за много неща, но поради липса на доказателства се прави на света вода ненапита. Аз по принцип не обвинявам никого. Само искам да си дадем сметка, дали наистина сме по-добри от политиците, престъпниците и всичката останала смет у нас."
Уважаеми еди-кой-си, аз никога не лъжа. Нито пък декларирам, че съм ангел - напротив, аз съм обикновена песимистка, ядосана при това. Какви са тези, които декларират такива неща - нямам идея и не ме касае. От какво трябва да се срамувам според еди-кой-си, който не знае нито коя съм, нито как съм живяла и за какво съм се борила през живота си? Имам ли сърце и душа могат да кажат само хората, които ме познават - може и да нямам, ще питам мъж ми, баща ми и сина ми. После ще питам приятелите си и тогава ще установим. Но няма да питам еди-кой-си, който едва вчера си направи труда да прочете едно мое писание - след като вече беше констатирал, че нямам такива органи. Последно - давам си сметка, реална при това : нямам нищо общо с престъпниците, политиците и всичката останала смет. Защото ако имах общо, щях да съм част от тях. Не е трудно, нали? Надявам се, че това изяснява нещата с позицията ми и с поговорката "Каквото повикало...". Хайде, чао, че трябва да готвя и да обяснявам задачи по математика!
П.с. Денеб, наруших си обещанието, въпреки, че много те уважавам. Извинявай, ядосах се :))
Човек насила дори цигарите не може да откаже... Промяната, истинската промяна почва само отвътре навън.
Само Бог е безгрешен... Значи само той има право да съди.
(Руснаците, и по-точно един велик руснак, казва също:
"хвалбите и клеветите приемай равнодушно" :)