По-другата страна на живота

- Дори не те познавам, а отново се спускам в поредната си авантюра, мислейки си, че ще се оттърва от себе си и ще се запратя далече в подсъзнанието си, което напоследък прекалено често ми се разкрива и ми показва неща, които нe ми се ще да узнавам. За мен самата. Сутринта ме е сграбила, а след малко като ме награби обяда и после иди, че спирай времето и деня, който ще приключи с голяма умора и нощна разходка из новия ми стар роден град... Шумен. Който престава да става толкова шумен дойде ли полунощ...
 - Така ли си мислиш? Той градът навярно постоянно си е шумен, но шумът се измества малко по-навътре в затънтените кътчета на апартаментите, в които всеки прави онова, което не му е стискало през деня и което не е имал възможност... а през това време ти ще се движиш навън безпътна, запътена към мястото, където ще заспиш и ще се гушнеш в едно топло същество... котето ти.
- И така да е... какво му е лошото. Преди и коте си нямах. Мисълта ми сега по други пътища ме води. Напоследък не са ми потъвали много гемиите и ми е добре... странно, даже не ми е до това да се оплаквам... Знаеш ли... тази нощ двама самотници не спяха сами... Ама въпреки това се притесняваха да се доближат един до друг макар че и на двамата им се искаше... дето си вика... да не избързваме, защото мисълта си е малко страшничка. А и тези двамата не са имали почти нищо общо до този момент...
- Познаваш ли ги тези, за които говориш?
- Ами да! Това бяхме аз и ти, когато бяхме повалени и ранени от живота и хората, които съзнателно или не ни шамаросаха. Нима не помниш как дойде при мен като загубено дете, за да разбереш, че аз съм по-загубена и от теб... та намерихме се както се казва...
- То се казва, ама... Абе с тебе няма как да му е скучно на човек.
- Не ми говори така. Започваш да приличаш на останалите и това не ми харесва. Денят ми постоянно минава сред тях. Писнало ми е и изпитвам някаква проклета антипатия...
- Но защо? Та ти преди така обичаше хората и те ти даваха храна да живееш, да дишаш, да съществуваш... Тази нощ беше така топла и прекрасна, така ни гушна и прегърна, напук на самите нас, които се притеснявахме да го направим... Кажи ми да ти кажа защо... какви сме и ние... дано не си изтървем влака и... ох.
- От какво се притесняваш, готин? От това да не ми омръзнеш ли... както става с всички? - А ти от какво се притесняваш? От това да не се сетя, че всъщност търся друга в тебе ли...
 Пак последва мълчание. Двамата седяха в тишината и се опитваха да си отговорят на толкова много засягащи ги неща... Търсеха причината, която ги е събрала отново и ги бе накарала да се погледнат със съвсем различни очи.
 Ситуациите и различните ъгълчета на живота позволяват толкова много варианти и вариации, пътища и стъпки, с които човек може да спре или да продължи с мизерния си или не-мизерен живот в ръце.