Плаках

...като хлапе, с глас, пристисната с всичка сила у него, хълцах като малко дете и така ме беше срам... но не можех да спра ! Боже, тези сълзи ги събирам от миналата година! Никога досега не съм плакала истински за това, че с него сме разделени - той в СОФИЯ, аз в ПЛОВДИВ. Никога не смеех да излея - както ми се е искало, в неистов рев - цялата насъбрана мъка, липса, самота и страх, всички неосъществени копнежи, всички непрегърнати мигове, всички стремления към него, обречени на бързо потушаване от най-прозаичното нещо - разстоянието. 

Е , тази вечер се отдадох на сълзи. Пареха, горяха, ридаеха, пуснати на свобода, аз самата се освобождавах от натрупаното разочарование, че когато животът дава, той и отнема, че когато кажеш "не е честно!" това няма никакво значение за съдбата.

А той само ме гушкаше все по-близо и по-здраво, усещах дъха му учестен като моя, усещах как стиска зъби и вътрешно се моли да престана, да се успокоя, защото и той ще започне... как иска да съм силна,за да може и той да е силен, за да можем заедно да постигнем общите мечти. .. тези за които живеем!

Накрая спрях, изтощена, с боляща глава, гадеше ми се ... дори все още ми е лошо, защото това се случи преди 30 минути... 

А истината е, че човек се бори за това което иска с всички сили, без да знае въобще дали ще го постигне - макар и минимално -  и понякога усилието да бъдеш смел идва в повече, всичко се струпва като лавина и помита малкото останало геройство, съхранено за най-трудните моменти.

Тогава - сълзите...