Писмото

Тони, както му казваха преди или ефрейтор Георгиев сега, пишеше писмо. Полулегнал под цъфналата ябълка усещаше затоплящата се земя. Пролетта настъпваше. Пишеше на любимото момиче. Или по-точно се чудеше за какво да и пише

.-Пиши ми за всичко, за ежедневието ти, за твоите мисли, за чувствата, за хората с две думи за всичко в теб и около теб- му каза тя на раздяла.

Тони гледаше слънцето и му се радваше. Пролет, след нея лято и.......стига с тия глупости УВО! Дотук беше написал само началото: Мила Ани!

Ежедневието, какво за него, нима ще го разбере? Ставаме рано за сутрешния тръс, тука му викат физзарядка ( това май е от руски). Или по точно, стават само новобранците. Другите лежим и се правим на печени. Обикновено не ни хващат, освен ако не е наряд лудия капитан, който ни изритва с кубинките от леглата и продължава да го прави, докато не ни изкара на плаца и не ни стопи лагерите от бягане до закуска за назидание на другите. Това май не трябва да го пиша, помисли си Тони, звучи детски и няма да го разбере. Задраска изречението с две плътни линии. „Знаеш ли?“,-продължи писмото си той- „Изведнъж открих, че мога да пиша добри стихове, или поне по-добри от на другите. Тук всички са се разписали, не знам защо, може би им липсва красотата. Пишат по стените имената на любимите си, градовете и селата си, а често се срещат и стихове, покрай безкрайните дати за уволнение.“ Да, това трябва да и хареса. „ Ако някой ги чете, моите стихотворения, ще му предам част от любовта си към тебе и той ще си спомни за обичта си към някое момиче някъде.“

Ефрейторът спря и прочете редовете си.

- Нее- много лигаво се получи, а и ВКР-то си няма работа и заедно със свръзките, като седнат да пият четат писма, защото им еразвален телевизорът. И утре: Ефрейтор еди кой си три крачки пред строя, кофата, парцала и хайде поста да почистиш може и да боядисаш бордюрите. Но после реши да продължи; „ Ако ме хванат, че драскам по стените може и да отнеса някой арест. Но там не е чак толкова лошо. Мога да съм сам. Обикновено си избирам един ъгъл и макар че е тъмно и мрачно седя и наблюдавам отвисоко целия полк. Виждам всички кафеви и зелени бубулечки как се преструват, че правят нещо по 8 часа на ден. После зелените си излизат, а ние кафевите се чудим откъде да си намерим нещо за пиене. Намираме си, после се крием с бутилките един от друг на групички. Зелените също си купуват, карат жените си да направят салатите. После ги набиват и си лягат с тях. А кафевите се обичаме сами себе си. Или по точно образите от снимките на любимите и момичетата от списания или вестниците.Не мога да ги разбера военните. Имам чувство, че всеки от тях е различен човек вън и вътре зад стената. Лейтенант Танков по цял ден се надува като герой от екшън и се чуди кой кафяв да набие. Вечер същия човек готви на жена си и трепери под очилатия и учителски поглед. Неговия приятел лейтенанта на когото му викат „ Нинджата“ твърди, че можел от всеки кафяв да направи бойна машинка. През деня се оглежда постоянно за кафеви в издънка. Щом под пияния му поглед попадне жертва следва команда : Преса! След нея удар в корема и черна пелена пред очите на потърпевшия кафяв. А колегите му зелени го бъзикат, че е девствен.А не става дума само за тях. Например якия писар с татуировките също се чуди кого да тормози, а е войник като всички нас. За да изляза в последната отпуска, когато те целунах след едногодишна раздяла, трябваше да измия цялата канцелария, за да ми даде книжката с разписаната отпуска. Направих го. След това ми струпа един огромен куп с мръсно бельо и поиска да го изпера. Аз се изплюх отгоре. От там ми беше сцепената устна и затова ме боляха гърдите. Не съм падал, както ти казах. Между другото тук всички „падат“ често и си прищипват до счупване пръстите, после излизат в отпуска по болест. За счупен пръст дават 15 дена. Но след този случай писаря ме остави на мира. Чух го да казва на останалите стари: Оставете го на мира, тоя е най гадния шестак. И наистина ме оставиха, но те и без това скоро се уволняват.Висшиста ни говори за една книга в която героя също е войник. Та героя казвал, че с всеки един един в армията си удължавал живота, но той е бил пилот. А тогава е имало и война. Аз си мисля, че всеки един ден без теб, всеки един ден зад тези бодливи стени и в тези отвратителни кафяви дрехи се равняват на 10 в истинския живот. Значи досега за една година тук, са ми отнели десет години от моя живот“.Войникът спря да пише, прочете редовете си и запали цигара. После докосна с длани младата трева и си припомни първото си писмо от казармата. Тогава онова почти непознато момиче му беше отговорило: Много ми хареса твоето писмо, но нищо не разбрах от него“. Тони не и писа повече. Не вярваше, че и Ани ще разбере това писмо, може би и той не го разбираше. После пак се сети за стаята на свръзките, за ВКР-то и за дебелия писар с татуировките, който пиеше заедно с тях. Задраска всичко написано. Какво всъщност искаше да каже с това писмо? Извади нов лист и написа:

Мила Ани!

Обичам те! Моля те, чакай ме!

Тони!

След това запечата отдавна написания плик. Чу се щракане на затвори. Това е смяната. Трябваше да си облече шинела и да тръгва към поста.Вечерта свръзките, ВКР-то и татуирания писар първо се разсмяха на неговото писмо. После всеки се замисли за нещо свое и алкохола остана недоизпит за първи път