Писмо с целувка

Отново си сама, нали? Твоят избор, твоят път, твоят живот.... Стигна ли до онзи бряг, мечтания? Струваше ли си цената- да, наистина мина гордо изправена, приз целия живот, но... сама... Още ли мислиш че имаш всичко, което ти е необходимо за да бъдеш щастлива и защо (ако е така) въпреки това не си!? Има ли ги тъдява, принцовете на бели коне (или поне на бели мерцедеси (които те преследват в живота)? „Наредете се на опашката! Всички чакаме за принцове!- ли ти казаха!? Тъжна е твоята приказка, тя е от онези, на които децата плачат, вместо да заспят. Премисляш ли отново и отново какво би се случило ако някога бе постъпила другояче? Виждаш ли в мислите си, другите животи, които би живяла? По добри или лоши, биха били те, за теб? Били сменила този си живот, за някой от тях... не че е възможно, просто питам?
          Ех, това „...а какво би станало, ако...” че и другите му подобни „братя и сестри”... Но няма как да не се питаш понякога, нали... А колко малко му трябва на животът, за да хукне в съвсем неподозирани посоки. Едно изречение, една дума, жест с ръка, гримаса, частица, неподходящо изказване, осъзнаване, прозрение, глътка- релсите, с металическо „щрак” се отместват и поемаш в съвсем различна посока. Избори! Доволна ли си че си ги направила или съжаляваш за тях!? Почти винаги е късно.

Лек път, мила и дано стигнеш, там закъдето си тръгнала.

Дано да е като в мечтите ти, че и по – хубаво.

Дано си е струвало цялото това разкарване и надеждите ти.