Писмо до непознат...
И отново моята лудост... Понякога се чудя, до къде се простиратвъзможностите ми... Твърде вероятно извън пределите на този свят.
И ето ме, пиша писмо на непознат. Просто един глас чутведнъж за малко... Лудост е, но някак крепи надеждата жива. Не питай надежда закакво.
Паля си поредната цигара. А трябва да ги откажа. Ей таказаради идеята, като това писмо. Какво мога да кажа на непознат? Как да го кажа?Имам нужда да отворя една врата. Да отворя и прозорците на Душата си. Имамнужда да бъда, да съществувам, да се чувствам жива, но не чрез болката.
Скачам от високо.Дали ще докосна земята и водата разкриващасе там долу в далечното е доста спорно. Но какво пък, ако не опитам никога нямада разбера. Смелостта ми е убийствена. Имам нужда да я споделя за да остана Жива.
Какво мога да загубя? Гордостта си? Лудостта си? Надеждатаси? Някои неща никога не се губят. Най- много да променят имената си.
Трудно ми е. Случва се за пръв път. Нещо ново и добрезабравено старо. Няма първо, няма и последно. А мислите бягат, преди пръститеми да докоснат клавиатурата. Но и това не е важно. Важно е всеки да открие нещоистинско в това, което прави.
Направих първата крачка. А къде са ми аплодисмените? И такада станем на крака за тези, които знаят какво искат.
Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки.
[Д. Дамянов]
Фрости, аз съм си такава дразнеща. Но да знаеш, че каквто и да кажа, каквото и да направя, дори, когато съм зла пак е от любов. Благодаря ти за признанието:)