Писмо до едно Мило другарче

„Свободата, Санчо....”

Какво свободата? Изчезва. Загубва се в привидното спокойствие на ежедневието. Дребни камъчета и дребни проблеми винаги се оказват неочаквано определящи. Тези мисли се случиха, докато четях виртуалният въпрос : „Мило другарче, ще ходим ли на Джулай във Варна, или да?”

Мило другарче, само да знаеш как ми се ходи! Но никак не виждам вариант. Покрай кризата, съкращенията и други особени състояния на печатните медии, просто не смея да си взема отпуска. Миналата година по същото време си задавах същия въпрос, а отговорът  пак беше същия. Поради други причини, но същия. Като че ли времето за Джулай във Варна отдавна умря. Не, че остаряхме или се уморихме. Просто пътят зави надясно, после наляво, а после продължи в дълга, абсолютно права отсечка. Не съм същата, Мило другарче, вече не мога да тръгна на автостоп с два лева в джоба. Липсва ми времето, когато можех. Липсва ми мирисът на лятно поле с макове. Липсва ми шумът на вълните преди разсъмване. Липсват ми скъсаните ми, евтини дънки и червената ми карирана риза „за път”. Липсва ми Свободата. Но пък, от друга страна, имам какво да си спомня. Имахме с тебе един приятел, който сядаше насред пустия, прашен път с идиотска усмивка и заявяваше „Ах, че ми е красиво!”... а ние се чудехме, какво ли му е красивото на един сив, горещ път... Ето, че чак сега се прокрадва в мен някакво усещане за красотата на загубените мигове. Толкова много, отдавна отминали мигове, пълни със свобода.

Във всеки един момент от живота ми има нещо определящо, наистина важно и запомнящо се. Доста дълго като че ли това най- важно нещо беше Свободата. Вътре в мен имаше огромно пространство, което беше запълнено от нея. После се запълни от други неща – ежедневието, работата, липсите, детето, та даже и политиката... Промяната се случи в мен, което ме изненада. Мислех, че завинаги ще съм Свободна, както бях на 20, но не става така. Дори косата си отрязах отдавна, защото нямах време сутрин да се занимавам с нея, а детето все ме скубеше...

Така че, Мило другарче, иди без мен до Варна, изпий една бира на Фара, дочакай Слънцето и му кажи „Добро утро” от мен. Не от мен, каквато съм днес, а от мен, която седеше на Вълнолома с тебе някога. Много искам поне Слънцето да си спомня с каква огромна, истинска любов обичах свободата, преди да се уморя. Само слънцето остава непроменено в живота ни, а ние... ние сме просто хора.  Надявам се да ми простиш – оказах се по- податлива на времето, отколкото си мислех.

Желая ти лек път, и нека да ти е красиво!