Писмо до Америка

Забързани в своето ежедневие, сякаш забравяме да видим дребните неща в живота. Да забележим нещата, които са пред нас, нещата, които могат да ни зарадват, да ни дадат тема за размисъл, да ни накарат да се усмихнем или просто да помечтаем.
Някъде по баирите живеят чудесни хора. Откъснати от света, те живеят в порутени къщички, които едно време са били огласяни от глъчка, а днес са се превърнали в места, по които най-значимите събития са погребенията. Раждания няма. Места, в които хората просто гаснат. А и те някога са живели, вярвали, мечтали. Днес мъжете са в кръчмата, а жените на седянка пред някоя къща.
Раждат се нови животи, но не човешки, а някоя коза, агне, кученце. Това са поводи за радост, но тъгата в очите на хората подсказва, че тъгуват по старото време, когато селцата им не са били обезлюдени.
Преди години гледах един филм, наречен "Писмо до Америка", който ме пренесе в тези български селца. Главният герой на филма тръгва да обикаля баирите за да намери една песен, за която се носи легенда, че събужда мъртвите и им вдъхва живот. Иван тръгва една сутрин на стоп да я търси (такива неща не могат да бъдат открити с Google). Знаят я малцина баби в пиринския край. Взима със себе си една камера, с която да запише нещата, които му се случват и да изпрати видеофилма на своя приятел.
По пътя си се среща именно с такива хора, баби и дядовци, които още живеят в своите рушащи се къщурки.
Те му разказват своите истории, които са достоверни, истински, не са по сценарий. И това прави филма истински. Един от най-добрите български филми, които съм гледал и бих гледал отново и отново.
Там където има актьорска игра, тя е също толкова истинска, колкото и репортажите с бабите и дядовците.
Предлагам ви един откъс от филма с любимата ми актриса Мая Новоселска.


А ето и още една любима сцена от филма. Носи толкова истина и простичка житейска тъга - красиво е.