Пет дни в Пловдив

Спях.
Мразя да пътувам.
Не, не, не ме разбирайте погрешно. Обичам да бъда на нови места и въобще да ходя на сам натам, но много мразим самият процес на пътуване. Особенно ако е по-дълъг от два часа. Всъшност обичам да спя по време на път, така нещата протичат по-бързо.

Та спях на път за Пловдив в багажника на Шарана. Не, не се намирах там натикан от банда мафиоти. Пък и багажника на вана си е нещо като продължение на пътническата кабина. Много обяснения. Та с две думи бях си нагласил седалките на най-задния ред за да спя. Колегите нещо викаха. Подадох се и видях, че тримата ми колеги са пред бой - Полковника (главен редактор), Орела (шофьорче, момче за всичко) и Ставри (мазен рекламно-маркетингов "експерт"). Още в сънят си ги бях чул, че говорят за смъртното наказание, сега се бяха разделили на четири или пет лагера и работата беше лоша.
"Престъпниците не трябва да се страхуват от суровостта на наказанието, а от неговата неизбежност." - и аз не знам точно какво казах, но всички млъкнаха (явно това беше отговора на глупавият спор) и ме оставиха да си дремя на спокойствие до Пловдив.

Пристигаме на глупавото изложение. Абе не, че е глупаво, но честно да си кажа не ми се седеше толкова дни в Пловдив. Може би не бях уверен, че всичко ще е ток и жица (наред). Свършихме малко работа по документите, огледахме си щанда на изложението, раздадоха ни пропуски, абе глупости. Настанихме се. Но не в хотел, а в някакъв апартамент под наем. Бах мама му, толкова ли тази фирма остана без пари и споменавам разни неща за разни майки.
Странна работа беше този апартамент. В него живеят хора, които са се изнесли за да се настаним ние. Странна работа, странен Пловдив. Та мотаем си ние из този апартамент. Усещането е странно, като да нахлуеш в живота на човек. Как да обясня. Просто всичко си е по местата - снимки, книги, дранкулки... Сякаш собствениците са излязли преди секунди. Гадаем какви хора живеят тук. Определено вкусът им никакъв го няма - стените в хола са розови и има прекомерно много изкуствени цветя (безумно безвкусие). А на снимките изглеждат нормални хора.

Излизаме на първата вечеря в Пловдив. Харесваме си някаква пицария в непосредствена близост до безумно грозният паметник на някакъв македонец, който основал Пловдив. Сядаме там. Колегите си говорят. Не ги слушам много. Зяпам около мен. Малко хубаво паркче в близост до джамията. Хладина. Хората минават и заминават. Пия си бирата и сякаш не съм там. Обземаме едно блаженство. Опитвам се да разбера кой какъв е, за какво мисли, къде отива, как се казва, фантазирам си разни неща.
"Какво става батка?" - пита Орела забелязал, че вече час не говоря, а само се взирам в една точка.
"Мисля" - отговарям отвеяно.
"Ей батка много ме кефиш, айде наздраве." - как да не го обича човек.

Ден втори. Официално откриване на "Хемус 2006" - изложение за неща, които убиват. Чувствам се като дете на панаир. Пълно е със стахотни играчки.
Костюмиран съм.
"Поне да се беше избръзнал" - намила маркетинго-рекламният "експерт".
"Абе я..." - отебавам го веднага.
Той е особен човек. Пълен нещастник с две думи, но е от хората, които не съдбата ги е прецакала, а те самите са се наредили страхотно зле. Не е отборен играч и много обича да преебава другарчетата си, а във фирмата много мразим такива. Чак се чудя как още е на работа.

Сядаме с колеги на по бира. Хубаво е. Бирите станаха четири, дойде и ракиеното време. С две думи се напихме като кирки.

Не ми влият добре тези типове. Обичам ги, но... Вършим работа в която сме най-добрите. Не просто най-добрите ами... Е то няма по-превъзходна форма. Ама само до там. Живота ни ан всичките е трагедия извън работата - разводи, скапани семейства, провалени връзки, деца дето не контактуват с бащите си и алкохол, много алкохол. Ама пък парите са добри и си обичам работата. Псува ми се, но ще запазя благоприличие.
А вечерта се получи толкова година, че няма на къде повече. Алкохол и мъжки разговори. Яденето обаче беше отвратително. никога не сядайте в ресторант "Олимп" (или "Олимпик", помня ли) в Пловдив. Прибираме се клатущайки се. Супер, но пак ми се струва, че виждам НЕЯ  в далечината...

Хронологично тук следва 1 юни, но за това в отделна публикация.

От там нататък нещата тръгнаха нормално. Моткане по чуждите щандове, глупави свалки с преводачките, глупави интервюта, които никога няма да се публикуват и оръжия, много оръжия. За всичко подред.

Преводачките са странни същества.
Авиационната терминология е особенна. Полковника взима интервю от един дедо американец бивш авиатор. Страшен разговор стана. Но преводачкаат не владееше терминологията, че трябваше да и помагам. После се разприказвахме на по цигара. Оплаваше се, че нон стоп разни маже се опитват да я свалят на изложението. Както се изрази тя - "Като стадо разгонени шопари". Половин час по-късно ми даде телефона си, още десет минути по-късно разбрах, че си има приятел, след три минути разбрах, че има дете, а след около тридесет секунди, че е разведена. А това, че е на 30 разбрах на следващия ден. Псувам, но на ум.
Орела обаче се спука да флиртува с нея и с доста по-глупавата и и грозна колежка. Май така се получава, че на 16-ти ще трябва да организираме някакво парти или нещо такова в София. Сега като за семисля май поканихме половината изложение, включително софртуерният инженер на Boeing. Много весело.

Тази случка провокира един интересен разговор с Орела преди лягане. Който почна от това какво искат женита (аз не скромно смятам, че искат преди всичко сигурност) и стига до причините за глобализацията. Имаше интересни неща като изводи, но забравих. Какво да правим.

Оръжия.
От самолети до патлаци.
Държа в ръцете си един класически АК-74, но с калибър 5,56х45. Красота. Не просто красота, а съвършенство. Но не, нека се спрем на красотата. Спомням си как преди няколко години за първи път държах АК. Беше почти като секс. За стрелбата ли... Думичката "почти" там е абсолютно излишна. Снимам се и то много. Не искам да го оставям, но трябва. Любов от първи поглед.
Някой беше казал, че абсолютната красота я има тогава, когато няма нищо излишно. Е в оръжията май няма нищо излишно. Красота и съвършенство. И комплексарщина.
Държа си автомата в ръце и се целя  по околните хора. Бум, бум, бум. А спокойно празен е. Деструктивното понякога взима страхотен връх в мен, но такъв е живота ми - обожавам да създавам и май още повече обичам да руша.
"Не ти ли се е искало да изпразниш един пълнител, ей така да разтовариш напрежението?"
"Марто, ти си луд!" - Орела ме гледа леко наплашено. Е вярно бях му заврял един Colt M4A1 в лицето.
Може и наистина да полудявам, времето ще покаже.
Въобще няма да разказвам за преживяванията си с H&K G36K. Предполагам почти като да спиш с Кайли Миноуг.
Май трябва да се прегледам. А може би трябва да ви дадем едно пушкало и на вас и да видим дали едно гласче в главата ви не казва "Разрушавай!".

Видях се с Тонка. Старо, старо Гадже, което сега учи в Пловдив. Май единствената ми бивша с която поддържам някакъв нормален контакт. Всъшност имаше един период на около година в който я преживявах, но това беше толкова отдавна. Всичко с нея беше преди адски много време - четири години.
Говорихме си с нея доста. Всъшност първите и думи бяха, че съм пуснал коремче и брада. И за двете е права, но само за едното ми пука, май. Общи приказки се разменят между нас. Обаче съм я преживял, преживял съм я и то както трябва. Това е добре. Всъшност дали има такъв филм като "Да си останем приятели"? До сега не съм успял да постигна това. Даже с Тонка от доста близки, през интимни, стигнахме до просто познати, които се виждат ведъж дваж годишно. И все пак адски я уважавам за това, че си поддържаме някаква връзка. може би всичко идва от там, че никога не я обикнах истински.

Трябва да си тръгваме, но не ми се тръгва.
Свикнах вече с Пловдив.Всичко е по-спокойно, по-чисто, по-топло, по-ненатоварено... Май съм почнал да се размеквам.

Стигнахте до тук? Извинявайте за последните няколко минути безумие!