Пак да поговорим за уважението

На мен ми беше малко трудно да разбера чия реплика на кой е, но след господина по математика стана ясно. :) Пък за самия разговор :свивам рамене: .

Интересна ситуация, Случайна...Ето и моето мнение...Ако детето уважава учителя си е естествено да го поздрави, защото това не е акт на принуда, а на вътрешна необходимост и желание, за да покаже своята симпатия, благодарност и уважение...Ако то не уважава учителя си ( той не е успял да си го завоюва по някакви причини) и допуснем, че детето бъде убедено ( от майка си или някой друг) въпреки всичко да го поздравява, проявата на лицемерно уважение, според мен няма да донесе удовлетворение нито на детето, нито на учителя (тези неща винаги се усещат)... Какво е решението...Според мен учителят, от позиция на опита и натрупаната мъдрост ( ако е истински педагог) трябва да се опита да намери пътя към душата на детето ( разбира се задавайки си и въпроса, дали самият той не греши някъде в подхода си ) По принцип повечето от децата са раними и чувствителни (особено в тийнейджърска възраст ) и реагират на нещо, което считат за обида с отхвърляне или агресия от различен вид...Дори има случаи, когато заради учителя се намразва дори и самия предмет...Но винаги има шанс нещата да се обърнат...важното е да се почувства и намери верния начин...и разбира се инициативата трябва да бъде в ръцете на учителя. Детето (ученикът) независимо, че все още не е изградено като личност също има осезателна потребност да се отнасят с внимание и уважение към него... и дори и вкъщи да не е научено на това, учителят със своя пример трябва да му го покаже...  Или с две думи, според мен от демонстрация на уважение от детето към учителя има смисъл и за двете страни единствено ако то е искрено.  В противен случай...трябва просто да се намери начин то да стане такова...:-)

Истината, нали? Всъщност, след този разговор бях доста уплашена, че съм вменила на горкото дете част от своето отрицание на институции, но после установих, че става въпрос за негова си принципна позиция. И изобщо - щом има две личности, значи уважението трябва да е двупосочно, или поне аз така мисля. Демонстрация на уважение е нещо странно и винаги се усеща фалш. Но не съм сигурна дали не трябваше да настоявам повече на "Не пречи да пожелаеш „Добър ден” на някого."

Питам се къде и как ли сегашните деца биха се научили да поздравявят непознати? Всички много се радваме на приветливостта на разни други хора (обикновено и в други държави), които нямата нашите напгнати и нармъщени физиономии и се усмихват и поздравяват без повод. А същотака на всички ни се налага да общуваме с непознати (банка, болница, канцелария на университет, данъчна служба и пр.). Ако оставим децата да обвържат поздрава единствено с доказаното уважение, под предлог да не ги научим да са лицемерни, няма ли опасност да увеличим до 100% броя на подозрително гледащите ни на улицата възрастни българи в следващите 10-15 години?

Етиката изисква да поздравяваме хората, които познаваме. Не съм убедена, че уважението се съдържа в едно "Добър ден", но това което за мен е сигурно в случая, че малкият държи да демонстрира неуважението си. Не съм сигурна, че такова поведение трябва да се насърчава.

Толкова скромен протест, обаче и толкова впечатляващ: да не поздравяваш някого, и то не винаги, а само извън училище.

Това дете е толкова задълбочено, че явно родителите му са на ниво. И според мен е абсолютно прав. Човек трябва да има някакъв начин да си изрази възмущението, а този ми се вижда много добър начин.

Поздрави за сина ти.

Аз пък не разбирам как един ученик може да не уважава учителя си при положение, че учителят знае със сигурност повече от него (ок, има и отклонения). В крайна сметка, ти уважаваш не личността на учителя, а неговите знания. Как детето може да реши дали да уважава някой въз основа на фрагментарната си представа за света и хората, за мен е пълна мистерия. Да не говорим, че уважението, за разлика от обичането, не изисква да харесваш цялата личност на някой, а само някаква част, в която въпросният човек е повече от теб.

Всеки от нас има много лица, които показва на различни хора. Ако познаваш всичките, или уважаваш всичките, ти го обичаш. Но дори и 1 от лицата да е повече от теб, ти му дължиш уважение. Айнщайн може и да е бил гадняр и особняк, но това не ни пречи да уважаваме работата му, нали?

И между другото, да не уважаваш някого, който е повече от теб в нещо, за конкретното нещо, значи, че не уважаваш и самия себе си. Защото липсата на уважение за дадено качество, е липса на уважение към качеството и съответно, ти не би могъл да го развиеш в себе си, защото не му придаваш необходимата важност. 

/@Случайна-коментарът е филосовски-как и какво говориш с детето ти си е твоя работа и по никакъв начин не искам да я намесвам/

Много малко са нещата, които ме дразнят веднага и автоматично при среща с познат или непознат. Основното, което би ме подразнило, е ако не ме поздрави.

Обяснявам:
--не съм идеална и със сигурност има по-добри и по-заслужили хора от мен. Фактът, че някой ме поздравява, показва само, че ме има за жива. Не ме интересува дали ме обича или не, но държа на поздрава. Държа да ме забележат дотолкова, че да изхабят енергията, нужна за едно "Добър ден".
Съответно аз винаги поздравявам, дори когато не ми е приятно. Поздравявам всекиго, особено децата.

--в блока,  в който живея, има хора от няколко националности. Единствените, с които имам проблем, са монголците - майка и син. Хвърлят си боклуците навсякъде - това не е приятно, и понеже не мога да го променя, аз чистя след тях. Но истински се вбесявам, когато не ме поздравят. Тийнейджъра вече го научих (все пак това ми е работата). Майката ми е по-трудна, но не спирам да я поздравявам. Все някога ще я науча и нея.

--след няколко години, прекарани извън България, е много депресиращо да се върнеш в родината и да срещаш навсякъде намръщени физиономии.
Случайна, разбирам твоето раздвоение. Деликатна е линията между това да го научиш да запази самоуважението си и да се държи според ежедневния етикет. В такива случаи като че ли е по-добре да бъдем "за всеки случай" учтиви, вместо обратното. Има нещо друго, което аз като българка отчитам - в любимата ми България в много случаи любезното и възпитано държание се приема като слабост.
За такива неандерталци, които смятат, че съм учтива с тях, защото съм влюбена в тях, или защото съм "мека Мария", съм разработила мой начин. Запазена марка, дето се вика. Не спирам да съм учтива, защото обратното би означавало те да спечелят и да ме накарат да играя по тяхната свирка. Но се държа така, че въпреки учтивите ми думи те разбират прекрасно, че "мога да псувам, мога и да не псувам; мога да ударя, мога и да не ударя"... Мога да бъда ужасно неприятен и жесток човек - и мога да го покажа само с тона на гласа си и една особена искрица в погледа :).
Та, с две думи - поздравявам всички, уважавам хората, които го заслужават :)...

 

@Gen-мислиш ли, че затова живеем в "намусена" държава? Защото никой не уважава другия достатъчно, за да го поздрави? Не ми беше хрумвало, но може и да си прав. Жалко.

Когато бях на 12 години и аз си показвах неуважението по този начин. Децата нямат много възможности да кажат на по-възрастните, че се чувстват наранени.

Но когато отидох за първи път в Гърция ме изненада фактът, че децата по пътя до училище поздравяват всички хора, които срещат до училището, а обяснението не е обвързано с уважение, а с това че като се пожелае на друг човек да е добър деня, той е добър главно за този, който пръв е изрекъл пожеланието.

Ех, Ген, ми че аз се хиля почти непрекъснато, когато имам повод, какво лошо има. По-добре да се чувстаме добре, отколкото зле.

Така или иначе, не говорех за хилене, а за обикновена усмивка, елементарно желание да пожелаеш нещо хубаво на хората около теб. И си мисля, че си прав в предишния ти коментар.

Дени ,усмивката трябва ,според мен ,винаги да е в комбинация с поздрава и добрата дума.Пожелавам ти да се усмихваш винаги.Добрият човек винаги е усмихнат.Скоро в блога си публикувах моя снимка ,виж ме .Не само ,че съм красив ,но и усмихнат.

Ген, познаваме се: намусена ли ти се видях? :) Нещо си ми вдигнал мерника май.

Мен ме възхити елегантния протест - непоздравяване извън училище. И си оставам на моето мнение, че на неудоволствието трябва да има отдушник. Ако всеки човек изразява по някакъв начин възмущението си, това му дава удовлетворение и не се стига ду избухване на насъбран гняв. Децата трябва да се съпбразяват с възрастните, а обратното не важи ли? Детето има същото право да изисква и получава зачитане и уважение, като всеки друг, а даже и по-голямо, защото е с незрял характер и тепърва се изгражда като личност.

denijane, точно това беше нещото, което много ме притесни - как е могъл въобще да осмисли такава позиция и да ми я представи по толкова сложен начин. Това всъщност означава, че той отказва да признае превъзходството на учителя поради някакво друго съображение, което смята за по- важно.

Ела, всъщност аз живея в доста усмихната общност. Кварталът ни е малък, всички се познаваме и непрекъснато се поздравяваме - в магазина, на спирката, в трамвая, по улицата... Всъщност, сутрин когато тръгвам за работа непрекъснато казвам "Здравей" и се усмихвам на някого. През лятото доста пътуваме и в планината хората се поздравяват, когато се срещнат, дори ако не се познават. За мен това е естествено. Не бях се замисляла, че всъщност детето може да тълкува ежедневен етикет като слабост. В такъв случай определено е трябвало да настоявам на поздравяването въпреки неуважението.

  didi f, това е добра идея. Може би ще се опитам да я обсъдя със сина ми.

  Shogun, специална благодарност за оценката, която не съм сигурна дали заслужавам. Понякога е доста трудно да имаш растящо дете.

Шогун , няма такова нещо.Не си го и помисляй.Но тука мисля, че грешиш.

Идеята тук е, че трябва да се уважава и обича всяко живо същество, както би трябвало например всеки вярващ в Бог да прави. Ако ти не обичаш и не уважаваш хората, не можеш да очакваш да ти се отвърне със същото. Нещо повече - уважението трябва да е за всяко живо същество, а не породено от страх или преклонение пред опита, успеха или силата. Малък урок по морал от невинно дете ;)

Ами - не. Не мисля, че е такава идеята,  raylight . По- скоро продължавам да мисля, че уважението трябва да е взаимно и да се постига не по презумпция, а по заслуга. Породено от страх уважение просто не може да има - то няма да е уважение, а нещо друго. Иска ми се да мисля, че съм постъпила правилно като съм затвърдила правото на детето на собствен избор, на протест и на несъгласие. Но доколкото тази форма влиза в противоречие с етикета и с нормата, имам основание да се съмнявам. Та това беше смисълът на поста - как примерно бихте постъпили вие в подобен случай.

Зачистих някои злобни и безсмислени неща, на които смятам , че не им беше мястото там където се намираха и не отговаряха на тона и смисъла на разговора - обяснението е в случай, че някой се чуди.

След зачистването забелязах, че не съм отговорила на Мария и на Xandrina. Та - Мария, мисля, че по- скоро въпросът е Защо да научим децата да поздравяват непознати. Всъщност това не се връзва особено и с другото на което непрекъснато ги учим с цел тяхната безопасност- "Никога и по никакъв повод не разговаряй с непознат на улицата!" Xandrina, аз също не съм сигурна, та за това се допитвам до общественото мнение :) Всъщност, детето не е от тези, които държат да демонстрират неуважението си - факт е, че прилежно попита за разрешение.

:) Поздрави!

Независимо, че горе съм разгледала нещата за конкретния случай ( т.е. в по-голяма степен оправдавам детето за неговата реакция... ) искам да направя малко продължение...А именно как аз за себе си постъпвам ( и съм постъпвала )... Признавам, че когато съм била ученичка съм поздравявала мой учител ( единствен) лицемерно ( т.е. не съм имала вътрешно желание за това) и като си спомня чувството, което съм изпитвала от този акт...най-малкото бих го определила като неприятно ( за това, че правя нещо, което съществото ми не желае да направи...и дори се чувствах леко омърсена че проявявам лицемерие по този начин...) Но тогава времената бяха други и да не поздравиш изобщо някого (особено учител) беше равносилно на провинение едва ли не... Малко по-късно, вече от позиция на опита ( така да се каже уж помъдрях...:-))) и за собствен душевен комфорт поздравявам всички... ( независимо, дали биха ме поздравили...) И наистина човек така се чувства прекрасно, т.е. прехвърлил е топката в полето на другия...и това е един вид нещо като прошка ,а  собствената ти душа е освободена от терзания...Така, че, Случайна, можеш да обясниш на детето си, че не му пречи да постъпи като добър човек ( и да поздравява ), не за друго, а просто за да освободи себе си от чувството на обида и гняв... Да можеш да простиш е най-великото нещо...:-)

 

 

Случайна, имах предвид, че децата естествено търсят начин да си изразят усещанията сред средствата и начините, с които разполагат. И така може да се стигне поради по-ограничения им избор и поради по-голямата им емоционалност до кофти пряка връзка, като тази между поздравяването и уважението.  Тя най-вероятно ще свърши чудесна работа в конкретната ситуация, още повече, че детето очевидно е обмислило решението и има късмета да получава ориентири от родителите си (впрочем различни твои колеги са ми казвали, че ако се съди по техните наблюдения вече всяко 5 дете няма тоз късмет - да има пълноценна връзка с родителите си). Но с времето споменът от конкретната ситуация ще се изтрие. Ще остане само усещането, че това е работещо решение. И като влезе порасналото дете  в например - паспортната служба да си направи лична карта - може (стори ми се) да не поздрави, защото откъде да знае хората зад гишетата дали го уважават. Или хората в чакалнята на зъболекарския кабинет...такива хора имах предви под "непознати". Не кибиците пред училищната ограда/кафето/интернет клуба и пр., които мислят децата като лесна плячка за разни видове гадости. За тези последните нормално трябва (пак според мен) детето да има повече информация от "непознати".

Аз пък си спомням, че когато като малка съм поздравявала учителите, никога не ми е минавало през ум да го обвържа с това въпросният учител дали е заслужил поздрава ми, дали не ме е ядосал с нещо или ми е викал и т.н. За мен е било въпрос на дълг да поздравявам учителите и да се отнасям с тях по приличен начин. Добра аналогия би била армията-един войник може да не си харесва висшестоящите, но няма опция да не се държиш с тях така както повелява военния етикет.  В училище пък има друг тип етикет и винаги съм го спазвала, независимо от мнението ми за въпросния учител.

За да не оставям погрешно впечатление, нямам навика да се преструвам пред другите хора. Ако някой не ми харесва, обикновено му давам достатъчно ясно да се разбере или просто не общувам с него. Но за мен учителите никога не са били обекти на (не)харесване. И моето уважение към тях в никакъв случай не е било белег, че ги харесвам, а просто социален етикет.

Надявам се да успея някой ден да предам същото отношение към училището и на децата ми. Не мисля, че е работа на децата да протестират, особено в по-малките класове, когато трябва да се научат на дисциплина и на това, че не всички хора ще ги харесват и обичат. Но всичко зависи от степента на отвратителност на учителя.

Истината, мисля, че повечето деца са искрени в реакциите си и обикновено и аз ги оправдавам :) Наистина велико е да можеш да прощаваш, но децата доста трудно го възприемат. При тях като че ли нещата се свеждат до прости действия - причина - следствие, въпрос - отговор, действие - противодействие. Все пак, ще пробвам да го накарам да постъпи благородно и да не запомня лошото.

Мария, за жалост си права. Наблюденията са точно такива, затова много държа на връзката с детето си. Всъщност, моите наблюдения са, че комуникацията между възрастните също е доста нарушена - не само в семейството, но и в работна среда. Хората просто не се чуват и не се разбират, как да очакваме да се усмихват един на друг? Какво остава пък за децата, които понасят за жалост последствията от тая липса на чуваемост. 

Дени, децата все пак не са войници. Те също са хора с усещания, възприятия и чувства. Не бих искала детето да се отнася към училището като към нещо задължително и неизбежно. Аз самата съм ходила на училище с огромно желание въпреки "степента на отвратителност на учителя" . Желая ти да постигнеш това което искаш за децата си някой ден. Мисля, обаче, че докато дойде тоя ден, ще премислиш :)

Не разбирам тълкованията ви мили дами. Тук проблем ,научен от нас чрез разговора от поста, майка-- дете, няма детето.Майката е проблемна.

Детето е наясно още от начало  с позицията си. Няма да поздравява. Проблема е в  родителя. Та нали родителя трябва да възпитава. Приемам, че поздрава е част от възпитанието. То си е и така. Но тука разбираме ,че няма насърчаване към добро възпитание, да се поздравява учителя, а просто задоволяваме егото на детето. В случая майката е добра, но към обществото и към институцията училище, с действието каква е? Невъзпитана. Така, че мили учители за това днес вие сте в незавидно положение. Родителя учи детето още от малко, сигурно синът  на Случайна е на около 10- 11 години , на лоши обноски. Тежко ви когато децата пораснат.

 Случайна, и този коментар може да изтриеш, като и другите изтри. Просто възпитанието и уважението ти куцат, видно е.

Мила Случайна, аз също съм ходила с огромно желание на училище. Но това не ми пречеше да имам "войнишко" отношение към институцията. Няма как да споря с вашите романтики, вие си знаете. За мен обичането си е обичане, но не бих пожертвала бъдещето на малкият човек, за да си задоволя нуждата от обич. Или поне ще се опитам, предполагам, че на практика е доста по-трудно. В крайна сметка мен дори кучето ми ме манипулира успешно :)

По - важното е какво е казало момчето за любовта и уважението и още нещо - как избираме кого да обичаме, по заслуга ли ?!

А, не бях разбрала, че постингът е косвен въпрос как бихме постъпили ние.

Моят отговор е по принцип, не само за конкретната ситуация: Изслушвам си дъщерята или сина, казвам си мнението и ако не се съгласят с мен и предприемат някакво действие, основано на тяхната собствена преценка, ги подкрепям с целия жар и ентусиазъм, на който съм способна, и то напълно искрено, и не защото съм си променила мнението за ситуацията. Според мен, родителят не е, за да поучава, а за да споделя опита си; но ако детето избере нещо свое, родителят не е за да мърмори като черна радиостанция, а да подкрепя.

Здравейте!!!:) Чета от доста време блога и смея да твърдя, че ми е помагал в доста ситуации и с доста идеи и технически насоки... Не съм регистриран потребител, и предварително се извинявам, ако с коментара си, обидя някого :( Браво на детето за аргументираната позиция..., но тя се дължи на възпитанието на определени ценности от страна на родителите. Смея да твърдя, че не децата са "с проблеми", а техните родители - и съответно тези "проблеми" транслитерират по-късно в самите деца... Още Аристотел е казал, че "човек е социално животно" и дори и да не ни харесва, ние трябва да се съобразяваме с "обществените" ценности, макар и да се опитваме да ги променяме - а този процес е бавен и изисква да минат поколения... Всички знаем, че често ни се налага да правим не това, което "искаме", а това, което "трябва" (Кант :)). Жалко за детето, ако не го разбере това... - а да поздравяваш е ценност, която теб те кара да се чувстваш човек, макар и този към когото е отнесен поздрава да не го заслужава... Когато бях малка и правех първите си стъпки в планината, водачът на групата ни казваше: "И като видите на пътеката хора - поздравете ги. В планината ходят само добри човеци. А така и вие ставате по-добри." Това е мнението ми относно поздравяването - а относно самото "изписване" на случката... - как може да се допускат толкова пунктуационни грешки? Извинявайте, ама как да искаме от децата да са знаещи, като ние не пишем грамотно???!!!

Дени, мисля, че нещо не сме се разбрали взаимно. Как така "пожертвала бъдещето на малкият човек, за да си задоволя нуждата от обич"? Не играем на "доброто и лошото ченге", става въпрос за принципни позиции и за това , че един човек на 10 също има право на принципна позиция. Само дето майка му не е много убедена , че е права като го е подкрепила. Не го подкрепям, защото имам нужда от обич, а защото мисля, че има право на мнение и на собствено решение. Освен това в момента съм решила, че позицията му е правилна. Иначе не бих го подкрепила - ще се обясняваме известно време, докато достигнем до компромис. Поне аз така процедирам. Шогун е права, родителят като първо свое задължение трябва да подкрепя и да споделя опит. А изборът вече е на малкия човек. Ако той избере нещо свое, дори и погрешно, е малко по- трудно - трябва да се обясни ясно и конкретно защо, какви могат да са последствията. Съответно в такива случаи аз лично най- безжалостно оставям човека да осмисли избора си и да си понесе последствията.  Но всеки родител си решава как да постъпи.

Шогун, знам точно какво имате предвид под "черна станция" и липса на подкрепа от родител. Така, че - важно е да подкрепяме децата си. Не защото имаме нужда от обичта им, а защото това е наше задължение като родители. Поздрави.:)

Към Анонимен: Здравей, а защо не си направиш блог? Ще ни е приятно да си бъбрим по разни поводи.
Като стар турист, ценя този прекрасен обичай да поздравяваш непознатите с усмивка в планината. Това е неизменна част от пейзажа там - непознатите, които се поздравяват.
Не е такъв случая с познат човек, от когото си възмутен и искаш по някакъв начин да изразиш чувствата си. Нямаш възможност да отидеш при него да си поговорите и разберете приятелски, не ти е такава позицията. Какво ти остава?

Прочетох още веднъж написаното от Случайна, като този път наистина се постарах да вникна в думите на детето. Да си представя как се чувства едно дете в света на възрастните; и как би се почувствало, ако и майка му не го разбере и извърши насилие над личността му, та дори и без да му крещи по същия начин...

При всички приказки, които се изписаха, ние забравяме едно - че днешните деца не са като нас и са склонни да правят по-малко компромиси от нас; и фактът, че ние често отричаме тяхната гледна точка (защото са малки, или защото ние знаем по-добре, или защото просто такова ни е настроението в момента...), не значи, че те нямат гледна точка и че мнението им няма тежест.
Както каза и Шогун - когато си дете и нямаш никакви начини да протестираш...това ти остава - да замълчиш. Което в очите на нас, възрастните, е липса на възпитание или грубост, но за детето  е единственото цивилизовано решение (все пак то би могло и много по-грозно да покаже неодобрението си към този възрастен...) 
Да, много е трудно да си родител.
Както и да постъпиш, има огромен шанс да се чувстваш виновен :)...

Чак сега видях Анонимния, извинете, че съм ви пропуснала. Не знам защо решихте, че детето е "с проблеми". Всъщност, то вероятно си има проблеми като всички деца на света, но не влиза в термина "проблемно дете". Освен ако напоследък в този термин не се вместват всички мислещи деца. 

"Трябва" определено не е думата, която бих употребила като мотивация за един съвременен човек - независимо от годините му.

Проблема с това дали да поздравява или не учителя си, е проблем по- скоро на майка му, защото тя се притеснява дали е постъпила правилно като го е подкрепила. Относно планината сте права, в планината ходят само добри хора - и мен така са ме учили. Относно пунктуацията - обикновено пиша в работно време и не ми остава време за подробни корекции. Така, че моля да ме извините, ако нейде съм пропуснала две запетайки. От това грамотността ми не страда особено.

Предлагам да се регистрирате - бихме поговорили по- обстойно.

Ела, напълно съм съгласна с тебе - децата изобщо не са склонни да правят компромиси. Мисля, че това не е добре.

Здравейте, отново :)!!! Не смятам да се регистрирам, защото обичам да разговарям с хората "очи в очи" - иначе все нещо остава недоразбрано или "криво" разбрано! Повечето спорове (ако не и всички) възникват - според моето скромно мнение - именно поради факта, че колкото и да се опитваме да разберем думите и действията на другите, все ги пречупваме през нашата си призма :) И пак - не ме разбирайте погрешно :) - това не означава, че отричам общуването - дори напротив - аз съм много "бъбрив" човек, но предпочитам да да си пия кафето (или биричката лятото) със събеседника си:) Относно разказаната случка - пак ще се повторя - БРАВО на детето - то интуитивно се е аргументирало прекрасно :) :) :) И аз като него смятам, че "обич" е по-голямо от "уважение" (но да не забравяме, че ако тръгнем само по този път - на формалната логика можем само да навлезем в чисто научно-логичеки аргументи, а тогава няма да е "забавно:)") А сега, защо седнах да пиша... 1 - май не си давате сметка, че - ОК между "обич" и "уважение" има много голяма връзка (от приомите на логиката вижте т. нар. "кръгове на Ойлер"), но... къде е тук "поздравът"? Просто мисля, че това да поздравяваш, е въпрос на възпитание, а не на обич или уважение :) 2 - майката е тази, която ще реши дали според ситуацията е постъпила правилно... не казвам "редно", защото това отново е друга тема - аз лично бих (и изисквам) от детето си да е учтиво, защото смятам, че така е редно. Не че не го изслушвам и не дискутираме подобни случки, негови мнения и др., но както вече написах по-горе - въпрос на светоусещане, мнение и възпитание :) 3 - дълго се чудех каква дума да използвам... в смисъл - знам, че "проблем" не беше точно - исках да кажа, че децата ни са наше по-добро (да се надяваме) копие - или пак ще остана неразбрана?:), т.е., ако е възникнала тази ситуация не смятате ли, че тя е резултат както от усещанията на малкото дете, така и от възгледите на родителите му? 4 - цитирам: Относно пунктуацията - обикновено пиша в работно време и не ми остава време за подробни корекции. Така, че моля да ме извините, ако нейде съм пропуснала две запетайки. От това грамотността ми не страда особено. :) :) :) Ами май на работа се ходи, за да се работи, а не за да се пишат статии (sorry, че звучи грубо, ама за това сме на този хал - всеки на работа върши нещо друго, но не и само това, за което му се плаща) :) :) :) Липсата на пунктуация не би трябвало да се извинява с липсата на време.- Какво ще отговорите на сина си, ако прочете ваша статия с грешки и ви попита "Защо"? - ако се извините пак с липсата на време - нали и той ще отговори, че е бързал, когато е правил диктовка и за това е допуснал грешки - ще го извините ли? 5 - "трябва" е много добра мотивация - зависи как ще я поднесеш:) И последно, защото осъзнавам, че ставам досадна - надявам се от думите ми да произтече смислен и задълбочен разговор, защото разказаната случка повдига страхотно много смислени въпроси, а не просто да бъде "изтрит" коментар - въпреки, че това няма да ми попречи да чета хубавите Ви стихове, или да се уча от всички в този прекрасен блог. Поздрави :)

Е, добре де, Случайна и всички останали, ако детето избере да пуши/пие на 10 или да се друса, или да прави каквото и да е друго нещо, което е вредно за него, наистина ли ще го оставите да си прави каквото е решило и да си носи последствията? Съжалявам, но не мисля, че ще е така и не го приемам ако е.

Родителите са родители, защото детският мозък не е достатъчно развит, за да осмисля ситуацията в нейната пълнота. Естетвено е всеки човек да си има отношение по даден въпрос и развиването на това отношение да се поощрява от родителите му, но все пак, колкото по-малко е детето, толкова по-малко вероятно е някоя от вас наистина да го остави да си навреди. И мисля, че в случая дискусията се дължи на факта, че ти си преценила, че това поведение е безвредно, а аз примерно не съм сигурна че е. Може и да си права да го оставиш да пробва, за да види какво ще спечели и загуби, може би и аз бих го направила. Но по-скоро бих предпочела друг подход-иначе може да реши, че така може да наказва всеки, който не го обича. А колкото по-голям ставаш, толкова по-малко хората те обичат и са склонни да ти прощават.

Както и да е, Случайна, не съм искала да те засегна, извинявам се ако така си го приела. Говорех за себе си, не за теб. Както видя, не изкоментирах случката докато ти не каза, че ни искаш мнението. И това е моето. То не е конкретно към теб-ти си познаваш детето, от един разговор няма как да кажа, че си сгрешила, дори и да имах това право-защото отново, ти си родителя. Но казвам каквото мисля към момента. Не твърдя, че съм права.

А колко е простичко.

--Мило мое дете! Добрият човек винаги поздравява ,миличко!И ти поздравявай!Нищо, че те е нагрубил,господин учителят.Като си учтив към другите и те ще бъдат добри с теб.И мама ще те обича ,защото ти си най -доброто и мило дете!

Дениджейн, никога и по никакъв начин не съм се чувствала обидена от вас - всъщност, с вас се спори много приятно, защото се аргументирате интересно :). Надявам се и аз да не съм ви обидила по някакъв начин. На въпроса - преди около 25 години когато пропуших, баща ми мърмореше, караше се, следеше ме, ровеше ми по джобовете - и резултата беше, че се научих да си крия цигарите по- добре. Майка ми от своя страна още в началото заяви, че решението си е мое и въобще не обръщаше внимание. Разговорът за вредата от пушенето беше проведен няколко пъти и тя просто престана да говори на тая тема. Сега ужасно съжалявам за решението си да пуша. Но знам, че това решение си беше мое. Т.е. майка ми направи това, което трябваше - даде ми всичката възможна информация, както и правото на избор. Аз лично избрах погрешното, за което си понасям последствията. Не знам какво друго можеше да се направи в такава ситуация. Вие как смятате да реагирате, ако установите, че детето ви пуши на 12?

Анонимния - здравейте отново. Разбира се, много е неприятно да се разговаря с "Анонимен", но решението си е ваше. Всъщност, да, мисля че сте прав/а , възгледът, че "всичко на тоя свят се заслужава, включително уважението" си е лично мой, много държа на него и вероятно той стои в основата на изказването на детето. Майката на детето предпочита действията му да бъдат съзнателни и осмислени, а не командни. Ако учтивостта е рефлекс, тя губи смисъла си, според мен. Но това си е според мен. По т. 4 - Съветвам ви да оставите работата ми на мира, както и пунктуацията ми. Всъщност, работата ми за момента включва постоянното четене и писане на статии. А синът ми си има други занимания и няма достъп до бглог, слава богу. Иначе доста би се обидил, че разисквам разговора си с него без да съм го питала. Трия коментари рядко - та дори почти никога. Само когато са умишлено и безсмислено злонамерени - което не откривам във вашия коментар.:)

Последно - в армията, която вече обсъдихме с Дениджейн, "трябва" е наистина добра мотивация. Но не смятам да военизирам семейството си за сега. Някой мотивационни теории включват удоволствието от извършената дейност - бихте ли помислили над това? То все пак е доста след Кант и е плод на по- съвременно разглеждане на обществото и личността.

За жалост живота не е "простичък" . Ако беше толкова простичък, нямаше да има дискусия въобще.