Още малко екшън

 Събуждам се от неприятно гъделичкане. Някаква гадна буболечка упорито се опитва да се завре в ухото ми. Някакви дървета наоколо. Не е студено, но е влажно до безумие. К'во съм пил снощи бе, мам...

Картинката ми се избистря толкова рязко, че подскачам.Втриса ме и се отпускам обратно на мокрия треволяк като подкосен. Повръща ми се. Искам кафе. И ми се пуши като на куче. Като на глутница кучета. Пербърквам си механично джобовете - почти пълния пакет камили си е тук все още, даже не е мокър. Докато димя, се сещам да погледна автомата. Безполезно парче желязо, изръсил съм някъде пълнителя. Май има патрон в цевта, ама какъвто съм стрелец, един патрон закъде? Пък и изобщо не знам дали ще се перстраша да стрелям срещу човек. Едно е да гърмиш фашисти, извънземни и всякаква друга измет на монитора, ама ако е наистина ...

 Даже не знам къде съм. Ситуацията е толкова безумно тъпа и невъзможна, че все още не мога да повярвам, че е истина. Сигурно затова не съм се панирал все още. Премятам ремъка на чантата през врата си, прихващам безполезния автомат под мишница и с не особено сигурна крачка се отправям в предполагаемата посока към имението. Явно не съм толкова зле с ориентацията, щото все пак го намирам. Явно съм бързал доста снощи, щото намирането ми отнема повече от два часа.

Скатавам се зад последните дървета и оглеждам внимателно това, което е останало. От четирите бунгала, които виждам от тук са останали само димящи развалини. Къщата изглежда цяла, само дето от изпочупените прозорци се вие гъст пушек. Тихо. Промъквам се полека напред с надеждата всички да са се изпозастреляли взаимно и да са оставили някоя здрава кола, ако може с подробна карта на пътя за летището в жабката.

Смърди ужасно и е все още тихо. Изпищявам зверски и подскачам, защото в тоя момент нещо заклещва рамото ми като в менгеме. Все още пищейки замахвам напосоки с калашника. Спира се в нещо податливо и хватката върху рамото ми се отпуска. Оглеждам се като подивял и едва се сдържам да не цапардосам втори път Белокосия с приклада. След малко зацепвам, че се опитва да ми каже нещо и се успокоявам. Брей, виж ти, имало някой, който го е страх повече и от мен.

Обаче старото копеле не изглежда добре. Костюмът му е пооръфан, а двете големи тъмни петна от дясно едва ли са от сос. Настоява да се обадя на някого, обаче няма време да довърши. От към къщата на бегом се изнасят трима чалмалии, увити в раирани чаршафи. Крещят злобно и стрелят в движение. Хващат ме бесните, изправям се като последния глупак, вдигам автомата и натискам спусъка.

Изтрещява самотен изстрел, който не засяга никого, но ентусиазма на раираните копелета се изпарява мигновено и тримата се просват по очи в изпотъпканата морава. Хвърлям безполезното желязо и се изнасям на максимална скорост обратно към дърветата. Докато тичам, потта по гърба ми се смразява от мисълта, че през цялото време съм размахвал скапания автомат със изключен предпазител. Късметлия си Пешев - поздравявам се. Аха, страшен. Най-големия - си отвръщам самичък с излишна ехидност.

Вместо да продължа да бягам, се просвам сред дърветата и да се ослушвам. Не защото съм станал голям куражлия, просто краката ми отказват всякакво по-нататъшно участие в подобни авантюри. Раираните талибани нещо не горят от желание да ме преследват. Или не са схванали номера с автомата или не им трябвам. Аналитичната мисъл си има и предимствата. Докато по-голямата част от мен се е отдала на паника, треперене и повръщане, няколкото сиви клетки, свикнали да решават всякакви технически проблеми, изчисляват възможните варианти. А те не са много.

Да изчакам до вечерта и да се опитам да духна с някой от джиповете. Все ще има останал някой здрав. Ама като се знам какъв съм шофьор, май не е много добра идея. Да джапам пеша всичките двеста километра до Карачи покрай пътя също не ми се вижда особено примамлива алтернатива. Сещам се, че съм гладен като някоя наистина много гладна хиена, устата ми е пресъхнала и нещо не ме блазни мисълта да пукна от дизинтерия или някоя друга гадост насред нищото заради няколко глътки вода от реката. Напомпаните копелета по филмите не ядат нищо по няколко дена, не им остава време от скачане и стреляне, горките. Майната им. Аз съм гладен.

Полезните клетки от известно време се опитват да ми пробутат някаква нова идея. Ами да! Вадя лаптопа от чантата и въздъхвам облекчено, като виждам индикатора на батерията - повече от половината. Безжичната работи. Хехе, естествено, че ще работи, все пак аз съм я разпъвал. Дотук с добрите новини. Сателита го няма. Няма връзка. Няма нищо. Сам си, Пешев. Не си малък, оправяй се.

 Дали заради глада, безисходицата, или заради нещо по-древно, хленченето и страха полека отстъпват пред някакво ново и непознато усещане. На замразен до абсолютната нула бяс. Изправям се полека и тръгвам с твърда крачка към имението. По-бърза. Затичвам. По пътя грабвам празния автомат за цевта. Почти съм стигнал до ъгъла на къщата, когато някакво раирано талибанче ме забелязва. Не успява дори да се ухили - засилвам автомата като сопа в плавна дъга и го халосвам под ченето. Главата му се отмята на невъзможен ъгъл и раирания се смъква без да гъкне. Поглеждам бързо зад ъгъла: още трима раирани отворковци, стоят един до друг и си подават цигара. Ооо, копеленца, ганджица си пафкате, а?

Връщам се при притихналия им колега със сгънатия врат. Автомат, три пълнителя в пояса, впечатляващ по размери нож и две гранати. Измъквам пълнителите и паркирам единия в тоягата си. Едно рязко опъване на стърчащата орстрани ръчка и сопата отново се превръща в познатия на всички АК47. Ножа и бомбите ги оставям на мира - честно казано нямам идея как се задейства скапаната граната, а нямам никакво намерение да доближа до някого чак токлова, че да има смисъл от ножа.

Пропълзявам зад ъгъла, прицелвам се колкото успявам в тримцата и натискам спусъка. Първия куршум едва закача средния, втория отнася тиквата на дясностоящия, останалите се отнасят безобидно в небето. Мамка му, тъпото желязо подскача като обезумяло и стреля накъдето си иска. Ушите ми пищят безумно. Само да ми падне някой тъп режисьор на тъпи екшъни , да го питам, как точно след като е пукал полвин час, главния герой започва да се ослушва и хваща лошя по проскърцването на дъска два етажа по нагоре. Имам чувството, че съм оглушал завинаги.

Докато сменям пълнителя на автомата, третия тип е изчезнал някъде. Другите двама са си там, свлечени като купчина мръсни дрехи. Две от Тойотите все още си стоят паркирани на двадесетина метра по-нататък и без много да му мисля се изстрелвам като куршум към най-близката. Някакъв лаещ звук се промъква през пищенето в ушите ми и в Тойотата се отварят няколко малки черни дупки, миг перди да се просна под нея. Аха, раираното копеленце се скатава някъде.

Забелязвам върха на чалмата му да се подава иззад каменния парапет на главното стълбище. Прицелвам се колкото мога, по-внимателно и раирания не пропуска да се надигне. Стрелям. Не улучвам, естествено. Обаче копеленцето явно се притеснява, защото се изнася като котка нагоре по стъпалата и изчезва зад разбитата врата. Използувам момента да се вмъкна в следващата Тойота - по-далеч е, но поне не е надупчена. Ключовете са на таблото. Пали. Бутам някаква скорост и почти изкъртвам педала на газта. С бясно подмятане огромния джип се изстрелва към къщата. Пълен десен. Дали заради натиснатия докрай педал, или заради плачевните ми шофьорски умения, колата се движи по абсолютно непридвидима траектория. Което е добре, щото оня, раирания е усетил накъде отиват нещата и стреля като луд.

Излитам на пътя с безумната скорост от тридесетина километра в час и се сещам, че такава скъпа кола сигурно има и други скорости. Докарвам ги някак до към трета и последните капки адреналин се изцеждат от вените ми. Чувствам се поруган, измамен и безумно уморен. С последни сили отбивам по някакъв черен път, който свършва след стотина метра между дърветата. Гася мотора и заспивам преди да да се отпусна на седалката.

***

Събужда ме настоятелно побутване по рамото. Какво ти побутване, направо ме блъскат. Шареното нещо пред очите ми се фокусира в ухилената физиономия на някакъв тип с маскировъчни дрехи. Въоръжен до ушите. Озъбвам му се, въпреки това:

- А спри се де, мадафака недоклатен...

Маскирания се ухилва още повече. Пита ме, дали съм българин. Ами българин съм, е и? Замъква ме в някакъв огромен черен джип с тъмни стъкла. В прохладния салон трима цивилни с баскетболни габарити ме зяпат като на изложба. След няколко секунди най-съобразителния се сеща да ми предложи шише с минерална вода. Умен човек, ей! Явно схванал съвсем правилно блясъка в очите ми, умника ми подава с извинителна усмивка полуизяден сандвич. Хич не ми е до извинения.

Захапвам геройски, а ония ме гледат с неприкрито любопитство. Час и половина по-късно, на пристанището на Порт-незнам-си-кой ме прехвърлят в хеликоптер и след десетина оглушителни минути кацаме на нещо твърде огромно, за да е кораб.

Кораб е. Някакъв белодрешко ме съпровожда по няколко километра еднакви коридори и ме напъхва в съвсем прилично изглеждаща стая. Каюта било. Насреща ми се хили Шахматистчето и някакъв нов цивилен с размерите на трикрилен гардероб. Абе, тия с рулетка ли ги избират? Най-накрая някой решава да ме светне какво точно става.

Някакъв тип направил много сериозна мрежа за детска порнография. Усамотени имения тук и там по света, предимно в страни с топъл климат и мизерни заплати. Карали деца от всякъде, не само от местните. В услугата било включено не само онлайн представление - на желаещите, срещу немалка сума, се предлагала възможността да "пробват" любимците си от екрана в реални условия. Без ограничения. Използували цяла мрежа от сървъри, разхвърляни по цял свят за пре-предаване на сигнала и проследяването било почти невъзможно, докато Шахматистчето не успял да се вреди за системен администратор в новия обект в Пакистан. Аха, затова значи аматьорските изпълнения в имението.

Не се знае, какво точно е станало и кой ги е нападнал снощи. Снощи? Аз пък си мислех, че бягам от години... Предполагат, че са се забъркали с местните няркобосове, а те не прощават. Че къде ли пък прощават. Пращат ме да се изкъпя и да си почина, преди предстоящия важен разговор. Вися поне час под душа, докато се почувствам отново човек, след което се нахвърлям на огромния поднос върху малката масичка.

***

Сутринта, свеж като репичка, се изтърсвам пред цивилния от снощи. По точно ме довеждат, щото тука е абсолютен лабиринт от коридори. Оня ми дърдори половин час общо приказки, ама аз си пафкам поредната камила и хич не го чувам. Докато ми заявява, че в момента съм безработен, тъй като шефа бил арестуван за съучастие, а фирмата се разследва. Е, не се трогвам кой знае колко. Свивам рамене.

Цивилния се почесва замислено по носа, зяпа ме известно време, после си слага тържествения глас и ми задава директно въпрос:

- Миста Пешеф, нашите аналитици внимателно изследваха поведението Ви по време на Вашия престой в имението "Карбари", както и реакциите Ви при последвалото нападение Проучиха обстойно досието Ви, както и показанията на колегите Ви от България. Преди малко се консултирах с Вашингтон и съм уполномощен да ви предложа добри условия, ако се съгласите да работите за нас.

Опа. Айде и тоя откачи. К'ъф Вашингтон, бе мой човек? Аз да не съм ви някой промит американец? Кое е това "за нас"? Хич никой и да не мисли, че ще се навия втори път да обикалям като гламав напред-назад, да ме гърмят, да спя при крокодилите и да трепя хора! А, не! Отивам си. Точка. Даже не в София. Направо у дома, в Пазарджик. И изобщо, докато съм жив, няма да мръдна от къщи. До магазина даже! И аз не разбирам защо вместо всичко това само му се усмихвам и отговарям:

- Why not, mr. Jameson? Let me hear your conditions...

 ако съм пообъркал инглиша - sorry :)

<<Предишна