Още за красотата

Страхотно!!! Много е хубаво!

Страхотно  е  Shogun....благодаря ти за хубаворо напомняне, какво е красотата :)

В тясната уличка, съвсем наблизо, зърнах една жена. Уличката е толкова тясна, че мога да пускам лъчите си по стените на къщите само за минута. Но в тази минута виждам достатъчно от живота тук, за да го опозная. И така, зърнах една жена. Преди шестнадесет години тя бе още дете и си играеше на село в пасторската градинка. Розовите храсти бяха стари и вече не даваха цвят. Растяха покрай пътеката и протягаха клони нагоре към ябълковите дървета. Само тук-там се мяркаше по някоя роза на стъблото, макар и не тъй хубава, както подобава на царицата на цветята, но все пак с багра и аромат. Малката дъщеря на пастора ми се струваше много по-красива роза. Тя седеше на столчето под дивите храсти и целуваше куклата си по хлътналите картонени бузи. Десет години по-късно я зърнах отново. Видях я в разкошна бална зала - тя бе прелестната булка на богат търговец. Зарадвах се на нейното щастие и я посещавах в тихите вечери. Ах, никой не помисля за зорките ми очи, за всевиждащия ми поглед! Моята роза също изкара филизи като розите в пасторската градинка. Но и всекидневието крие своите трагедии. Днес видях последното действие на една от тях. Жената лежеше смъртноболна в тясната уличка, а грубият й хазаин, единствената й останала опора, дръпна безсърдечно завивката: - Ставай! - кресна той. - Хлътналите ти бузи отблъскват мъжете. Начерви се! Изкарай пари, иначе ще те изхвърля на улицата! Побързай, чуваш ли! - Смъртта разяжда гърдите ми - простена тя. - Моля те, остави ме на спокойствие! Но той я измъкна от леглото, начерви бузите й, затъкна рози в косите й, сложи я да седне до прозореца, запали до нея свещ и излезе. Не можех да откъсна очи от жената. Тя седеше неподвижно, отпуснала ръце в скута си. По едно време вятърът хласна прозореца и едно стъкло се разби на парчета. Ала жената не помръдна, завесата се извиваше около нея като пламък. Тя бе мъртва. От разтворения прозорец покойната сякаш мълвеше беззвучна проповед - моята розичка от пасторската градинка.

Ханс Кристиан Андерсен. Красотата погледната от негова гледна точка...

Снощи, захвана да разказва месецът, пуснах лъчите си през бистрия въздух на Индия и се огледах във водите на Ганг. Светлината ми се мъчеше да проникне през плътните листа на старите чинари, чиито клони се засводяваха като коруба на костенурка. И тогава от гъстака се появи девойка, леконога като газела и красива като Ева. В тази дъщеря на Индия имаше нещо въздушно и в същото време нещо много земно. Можех да прочета мислите й през нежната кожа. Трънливите лиани разкъсваха нейните сандали, но тя бързо крачеше напред. Хищникът, който бе утолил жаждата си на реката, отскочи плахо встрани, понеже девойката държеше в ръка горяща лампа. Виждах алената кръв в нежните пръсти, с които заслоняваше пламъка. Тя стигна до реката и пусна лампата по течението. Лампата не потъна, а като ладия пое нататък. Пламъкът трепкаше, сякаш щеше да угасне, но продължаваше да гори, а черните, искрящи очи на девойката под дългите мигли го следяха с прочувствен поглед. Знаеше, че ако лампата гори, докато я вижда, нейният любим е жив. Ако пък изгаснеше, значи бе мъртъв. Но лампата гореше и премигваше, а сърцето на момичето пламтеше и тръпнеше. Наблизо в тревата се виеше леденостудена змия, но девойката мислеше само за Брама и за своя годеник. - Жив е! - извика тя ликуващо, а от хълмовете отекна: - Жив е!

Иван Ангел, много интересни гледни точки...

Кина, радвам се, че ти е харесало!