Очите

Знаеш ли тези очи по-скоро биха принадлежали на едно 7 годишно българче.Само мога да ти кажа,че в живота ако тръгнеш да купуваш храна на едно циганче което е изкарано да проси,то най-много да те наплюе или да хвърли пастите.Те са просто машнка за пари и нищо повече.И това съм го виждал с очите си и от личен опит,те ядене не искат те искат пари.Иначе е много хуабво :)

Не съм съвсем съгласна с теб. Тези очи могат да бъдат както на българче, така и на циганче и на всякакво друго дете. Децата са си деца. Те не трябва да бъдат гладни. И така както едно циганче може да те наплюе, така може и всяко друго дете. Всичко зависи от възпитанието. Виждала съм доста невъзпитани българчета и доста възпитани циганчета. Във Враца има едно циганче-сираче, за което се грижи целия град, включително и майка ми. Купуват му банички, дори от време на време някои хора го водят вкъщи и го къпят. Детето е много симпатично, винаги усмихнато и доста възпитано, не краде, не се държи гадно. Дори се държи доста по-добре от много други деца, които съм виждала (дори българчета). Та, всяко правило си има изключение, а и, както казах по-горе - нито едно дете не трябва да бъде гладно.

Циганче, българче, негърче, еврейче... какво е детето няма никакво значение. Тук става дума за съвсем различни неща. Четейки разкази случки и размисли ние гледаме на тях много повърхностно. Всичко написано от някой някъде има в себе си по-дълбок смисъл. Тук дори не става въпрос за това дете, а за нас. За мен, за теб и за всички други хора, които не познават мизерията.

Веднъж дадох на една критичка, която много уважавам един свой разказ. Това беше един от първите ми разкази и аз страшно се гордеех със себе си. И тя ми каза: "Ти подценяваш читателите. Описваш им всичко, дори и внушението. Така не оставяш възможност те да пречупят всичко през собствената си призма и да го осмислят. Оставяй нещата недоизказани и така написаното от теб ще има много по-голяма тежест защото ще се доразвива от фантазията на самите читатели. Всички хора възприемат света по различен начин." 

 

Започнах да го чета предпазливо. Замислих се... Дали трябваше да сложа стъкления похлупак върху сърцето си за му спестя болката или това беше от онези болки, кото си заслужават да бъдат изживени?Какво пък и без това тези дни плача прекалено. Още малко сълзи и болка, няма да ме убият. Какво от това, че ще оставят следи от рани по едно така или иначе изстрадало сърце, което обаче знае, че страданията за него тепърва започват.Когато прочетох, че става въпрос за циганче се намръщих. И отново се зачудих дали да го прочета. Какво пък бях почнала. Продължих. Cvety е права. Децата са си деца. И от нас зависи какви ще израстнат. Душата на човек не е черна или бяла. Опаковката й не е от значение. Защо тогава и отделяме такова внимание? Хората сме жестоки. Хората сме най-жестоките същества. Бях написала, че хората са жестоки. Седнях и гледах мигането на курсура. Не разбирах какво не е наред с това изречение. Помислих. Тогава всичко ми стана ясно. Аз съм една от тях. Част съм от хората. Знаете ли кое е най-голямото ми желание? Всички хора да бъдат щастливи. Колко жалко е, че щастието на някой се крие в нещастието на други обаче. Когато бях по-малка обичах да гледам нощното небе, звездите. И когато видех падаща звезда си спомнях, за поверието, което имат индианците. Когато пада една звезда от небето, един добър човек си отива. Мислех, че когато този добър човек и отива ще занесе и едно желание там където то може да бъде направено истинско. Исках да си пожелая да бъда щастлива. Да имам любовта на момчето, което харесвам. И още куп неща, в които имаше само едно "АЗ". Щастие така или иначе все още търся. Може би защото тогава разбирах, че едно такова желание е прекалено егоистично. Затова подарявах желанията си на хора, които са ми скъпи или просто си пожелвах всички да са щастливи. Незнам дали пожеланията не работят или просто се изпълняват с някакво закъснение. Но все пак не спирам да се надявам, че някой ден те ще се сбъднат.Това е моя начин да си затворя очите за нещастията. Надявам се, че в следващия момент, когато отново ги отворя всичко ще бъде различно и нещастието ще си е отишло. Знаеш ли, skitnik тези 5 минути щастие, с които ти в случая си се опитал да купиш опрощение на греховете си, тези 5 минути, за които си пренебрегнал човешката черта Егоизъм, за някого, като това дете са означавали много повече. Когато живееш от тъмната страна само си чувал за светлината. Много пъти си мислиш, че тя всъщност не съществува. Но когато я видиш, дори за 5 минути през целия си живот, разбираш, че има към какво да се стремиш.Какъв ли ще бъде светът ако всеки ден, всеки от нас, пренебрегне егоизмът си за 5 минути, ако за 5 минути на ден се опитаме да помогнем на някой с каквото и да било, дори и една усмивка? Според мен, много по-добро място за живеене.

Ами аз знам какво ще стане :)

Ще стане като в песента на Богдана Карадочева.

"Дано дано дано до всяко добро същество застане поне още едно"

Само,че това е невъзможно да се случи.Колкото и гадно да звучи и цинично от моя страна,не че не искам хората да са щастиви.Но в днешно време животът ни е изграден на следният принцип.Нещастието за едни е щастие за други:(

kotka_sharena Не мога да ти опиша колко се радвам, че си ме разбрала. Докато четох коментара ти се просълзих.

Благодаря ти

Промених думата, зарових главата в пясъка, но около мен животът продължава да тече в стария си ритъм

Не, skitnik, аз съм тази, която трябва да благодари -  За осмисления ден, за времето, което отделних да бъда себе си, а не да се крия зад маската на силната жена.
Аз също плаках и не се срамувам да го призная. Бяха красиви сълзи. Струваха си всяка една от тях.

Още веднъж-благодаря:)