Охлювите, или две години по-късно

„Стъпках го…онзи охлюв… страх ме е.. гадно ми е.. мразя да мачкам охлюви.

Беше без да го искам.. стана случайно, опитах се да не го премазвам и в същия момент се чу онова хрущене… на малка тънка черупка.

Смразявам се.. събуждам се от този звук и си представям как и аз почвам да крещя…пак с онзи глас, който само аз го чувам…

Майка ми всеки момент ще си дойде от работа и ще пожелае да ми види бележника… имам четворка..

Явно пак ще бе изпратят да паса патки и ще уточним лекотата на умствения ми багаж. След седмица, мама ще се уточни, че не ме мисли за тъпа, а това е просто някакъв вид възпитателен метод, който ще ми помогне в живота…

Но аз не съм татко… с него може и така да процедира…най-гадното е, че дори няма да ми каже лично, че го прави за мое добро. - уж… пак за мое добро…

То повече добро излиза от злото, отколкото от това прословуто добро..

Ето я… чувам стъпките й..

Вече е на входа, тъкмо си събува обувките.

А аз.. аз се усмихвам.

За репетиция..

Ако се наложи..

Приготвям услужлива, мила усмивка.. и нещо, с което да й отвлека вниманието…

- Симона, а ти тук ли си? Защо не си на училище, да не би да са ви пуснали по-рано?! А да не би да си избягала от час?! – строгото изражение…

Пу да ми е честито!

- Здравей, мамо! – аз поне се сещам да поздравя.

- Не отклонявай темата. Отговори на въпроса ми!

Настоятелна е.. нещо някой й е скапал деня и е най-лесно да си го изкара на мен…

Пак същото…

Знам я, че ме обича, за това изхвърля помията от изминалия ден върху мен.

Така правят всички… които обичат.. може би това е проба до колко е издръжлива обичта им…

- Не я отклонявам, само те поздравих.. – казвам - докато ти май не го направи. Няма значение. Не съм избягала от час… днес имахме по-малко часове.

- Изпитаха ли те по нещо? Дай си бележника.

Не е ли ако искам?!

Не си ли е мой бележника?!

Оценките не са ли мои?

Защо мама смята, че четворките ги пишат не на мен, а на нея?!

И аз ли ще правя това с дъщеря си?! Боже опази!

- Не са ме изпитали по нищо, а бележникът ми е в класната, в понеделник ще ти го дам.

- Дано да е така… Яде ли манджа?

- Не съм.

Сега си представям какво ще последва… пак се натъпках с някакви филии и не уважих на мама манджата.. добре, че на обед се сетих да нацапам една чиния и да я оставя в мивката.. за доказателство…

- А така! Омръзна ми! Ом-ръз-на-ми!

Крещи ми.

Защо?! Какво толкова?!

– Писна ми! Работа, готвене, пране, чистене, прислуга.. на няколко деца и един мъж… и какво, защо се трепя?! Така да готвя и накрая да хвърлям всичко!!!

- Аз ядох на обед. – навеждам очи аз.

Пак с мен се заяжда, а сестра ми не яде хич, но никой не я закача нея.. – тя се извъди по-голям вресилник и от мама…

Като стана дума, мама малко се поуспокоява…

- Но пак ще ядеш! Голяма работа! Не мога всеки ден да готвя различно, това да не ви е ресторант?!

„Ви” ли?! Но тук съм само аз… и тя…

Трябва да изтърпя и тази вечерна среща, иначе ще се качи при мен в стаята.

След малко ще пиша в дневника си, а не искам да ме прекъсват, нито да ме пита някой какво пиша и не дай си боже що не го споделям.

- Добре… може ли да се кача горе.. имам домашно. – казвам аз.

Това винаги помага..

- Качвай се и не забравяй за темата, която обеща да напишеш по литература за дъщерята на колежката ми.

Мама мисли, че е изпълнила родителския си дълг. Не знае какъв ужас изпитвам всеки ден, когато съм на училище и по пътя стъпча някой охлюв… не знае за тормоза, който търпя от милия ми клас… училището е последният ми проблем… има само две… две години докато завърша училище. мама живее вече 40 години, а аз съм едва на 16… и съм силна… ще успея.. Навярно.

Макар да имам чувството, че постоянно умирам.. наистина.. от къде толкова животи у нас хората?! Но както се пее.. шоуто трябва да продължи, със или без мое участие.. и аз.. аз като всички на моята възраст пробвам да се убия, но по бавния начин…

Опитвам се да убия чувствата си, опитвам се да убия неприязънта си към досадните дни, с които ме залива времето и липсата на какъвто и да е интерес към каквото и да е.

Тук са само дневниците ми и аз пиша..

Изписвам ги със себе си и повърхностните си дни…

Приятелката ми от 5 клас постоянно се влюбва и все в момчета с името Николай, не знам това съвпадение ли е…

Тоз я гледал, оня я заговорил, а пък другия бил й казал, че има малки гърди.

Е… това последното е голям проблем за нея…

Другата ми приятелка пък само говори, че се притеснявала от големите си гърди и мисли колко е дебела…

Никой не вижда мен.. дори себе си не вижда, какво очаквам да виждат в мен..

А са приятелки уж… а… не ме познават..

И до днес нито една от тях не ме познава.. особено тази.. с малките гърди.. впрочем днес й бих шута без да ми мигне окото и.. малко й светна, че съм човек, ама само й светна.

А днес… днес ставам на 18…

Лека нощ, дневниче… и забрави най-сетне за онзи охлюв… до утре.”