Отчаяно

Той си заминава...Казва го спокойно, а аз съм изненадана, защото
светът дори не трепна, не се взриви, а продължи обичайния си ритъм.
Сърцето ми е свито на топка и очаквам всеки момент да се пръсне на
хиляди парчета, които надали някога ще събера...

Премълчавам, не защото нямам какво да кажа, а защото всяка дума ще
е излишна и потъвам в мига...Осъзнавам с всяка фибра на тялото си,
казаното.Знам, че замине ли, няма да го видя никога повече.Не в пълния смисъл на думата, но никоя среща занапред няма да върне нещата,
каквито бяха.От една страна се чувствам предадена, от друга признавам,
че това е отчаян ход, за да привлече вниманието ми.

До онзи момент никога не се бях замисляла, че може да замине, да си
отиде...и аз да се чувствам така отчаяно, както се чувствам днес.
Осиротяла.Осакатена.Разполовена.Загубена.Сякаш част от мен щеше да
си отиде с него.

Гледа ме, с онзи спокоен поглед, в който е събрана добротата на света
и отново започвам да губя почва под краката си.Очите ми са пълни със
сълзи, които при вдишванията преглъщам.Успявам да ги задържа да не
потекат, говорейки за всичко друго, но не и за заминаването.И все пак
то е там.Между нас.Разяжда пространството, като черна дупка.

Странно ми е - имах чувството, че отчаяно се старае да навакса някакво
пропуснато време...Всичко това ми навява някаква обреченост и безнадеждност.

Иска да ми покаже част от своя свят, от света, който ми го отнема...
Преглъщам отново и вътрешно се бунтувам, защото не искам да зная
нищо за този свят, от който съм така далече...Искам да стана, да хлопна
вратата зад гърба си и всичко, което се случи да си остане там, зад нея Завинаги.Като лош сън.

Противно на желанията ми премълчавам и го оставям да ми говори
"как е там у тях"..."У тях...", ме пронизва, защото до вчера "у тях", беше
тук, "у нас".

Мисля, че сега съм в състояние да изпиша фермани по случая, но
замине ли, няма да мога да му напиша и ред.Винаги е казвал, че иска
да живее тук и това му решение ме свари много неподготвена.

Искам да съм егоист и да не мисля какво му е на него.Имаше някакъв
момент на тишина, в която отчаянието му ме връхлетя.Не исках да ми
обяснява неща, които вече знам...Да!Знаела съм го през цялото време,
но така и не погледнах истината в очите.Тя не ми изнасяше...
ТОЙ Е ОБРЕЧЕН ДА ЖИВЕЕ ТАМ.
Решено е в мига, в който е бил заченат...И какво от това, че сърцето
му ще остане тук?

Защо животът е толкова жесток и несправедлив?
Подава ти едно щастие, за сметка на друго.
От предишното ми еуфорично настроение не е останало нищо и в
главата ми е единствено тиктакането на часовника, който скъсява
оставащото време...