Отчаяно...

Минават дните...

Казват – помъдрявам.

Но аз усещам –

бавно остарявам.

Животът тръгва си.

Косите побеляват.

И есента е толкоз близо.

Не искам да повярвам!

В душата – въглени.

Със пепел са покрити.

Ти ли си Вятъра? –

С надежда още питам.

Не отминавай Вятърче –

аз толкова те чаках...

Прокъсах думите

и сълзите изплаках.

Отминеш ли ме

всичко ще е ясно –

ти ще запалиш него – другия.

А аз ще тлея – докато угасна...