Отношения

Давам пример с милата ми и за щастие вече бивша съседка Блонди. Бях си забравил ключовете веднъж и трябваше да чакам пред вратата съквито - досадна работа. Та подава се Блонди и с присъщата си разговорливост ме поразбита какво правя пред собствената си врата в този тъжен вид. След като на бързо и разказах покъртителната си история тя предложи да ме приюти. Защо ли се съгласих.
Освен, че и пренесох два кашона до новата стая, се наслушах на поредните и невероятно скучни разкази на невероятно скучната и работа като преподавателка по френски. Абе мани, щях да се застрелям. Не имам предвид наистина съжалявах, че нямам оръжие. Добре, че съквито се прибра.
По-важното бе друго - тъкмо се измъквам от Блонди и ей така от кумова срама и казвам - "Благодаря за подслона".... А тя ми каза - "Ами нали за това са приятелите!"
ПРИЯТЕЛИ - господи, та аз едвам я познавам, а тя се сеща за мен само когато има нужда от нещо. Вбесих се от две неща - първо това, че лъжеше. Разбира се, че не сме приятели. Второ, че така наедро използва думата приятел. А това за мен е свещенна дума. Вероятно най се вбесих от използваческаат природа на това момиче. Досат хора просперират така.

Преди няколко месеца си скучаех на работа, а в стаята на друго бюро скучаеше друг колега. Интересен човек - над 55, жена, две деца, леко муде, скатавка, винаги минава между капките - ТАЛАНТ, понякога доста скучен и леко досаден. Всъност кой ли не ми е досаден на мен, но това е друга тема.
Та седим си ние и той започва да разказва за това къде работел преди 20 години, за това, че там имали някаква палава колежка, която общо взето била доста дащна. Сещайте се сами.
И изведнъж до ушите ми (които са игнорирали до сега около 70% от шумовете достигащи до тях) достигат следните слова - "Е, и аз се облажих от нея... (четири секунди пауза)... но не ми достави кой знае какво удоволствие".
Случвало ли ви се е на вас някой ей така между другото да си признава, че е кръшкал на жена си? На мен не. И даже това не бе проблема. Проблема бе, че не можех да разбера защо в този скучен следобед някой бе решил да прави душевни излеяние. И то точно на мен. Идеше ми да викам неща от рода - "Абе човек, не ме занимавай с такива глупости, не ме интересува, не искам и да знам!!!" Е не го направих.

Това е голям проблем - без да искаш разбираш разни неща. Като да намериш презарвативите на родителите си. В първият момент потреперваш от ужас после ти се иска да не знаеш въобще. Но това са неща, които се преживяват.

По-лошото е, че има моменти в които е трудно да се изразиш. Да изразиш чувствата си.
Примерно как да покажеш на човек, който е по-възрастен от родителите ти, а ти е колега и сте преминали през тежки, адски тежки моменти, че безумно го уважваша. Че му благодариш за помоща, че се чувстваш горд, че сте били рамо до рамо... Сложа работа.
Да кажеш - "Благодаря", а нееееееее много плоско. Да се лигавиш с дълги мъгливи обяснения... не! Казах - "Вярвам ти", а господин главният редактор - "И аз на теб. Ти си ми дясната ръка."
Това беше отдавна, повече не сме се обяснявали. Между мъже и не се налага, разбираме се с поглед. Истинска работа в екип. Обожавам такива отношения.

Толкова е лесно да кажеш на някой - "Ти си тъпанар, разкарай се" и толкова трудно да изразиш възхищението си от някой без да изпадаш в блудкавост. И особенно когато не е жена.
Живота е сложен, общуването е сложно понякога, но и това не е вариант:

Ooooh, you cannot reach me now
Ooooh, no matter how you try
Goodbye, cruel world, it's over
Walk on by.

Sitting in a bunker here behind my wall
Waiting for the worms to come.
In perfect isolation here behind my wall
Waiting for the worms to come.