Отново размисли за училищата и учителите - в България и в САЩ
Реагирах малко остро за училищната стачка. Не съм искала да обидя никого от вас. Сигурна съм, че Queen_blunder е добър учител, защото я вълнува онова, което прави. А това е рядкост. Всички знаем защо процъфтява некадърността, как става държавна политика. ГеоргеАта писа за циганите и политиците… Няма и да се промени нищо, защото промяната изисква ново мислене, отговорности, работа от всички, единно – а засега в България има само единно и колективно вайкане. И това вечно чакане да ни „оправи” някой – от Дядо Иван до чичо Сам. И макар, че „оправянето” придобива вид на масово групово изнасилване, ние пак си го искаме…
Няма стимул за учителите, защото обществото в България няма позиция за нищо. И дори и да има – все едно, че няма. В училището на сина ни в Пловдив, например, Жоро беше председател на училищното настоятелство. С какво се занимаваха в настоятелството ли? С пари. Кой бизнесмен с кого е близък, това да се спонсорира, онова да се довърши. Окей, ясно нищо не става без пари, но защо по тая схема?
Защото няма друга схема. Тук например, в Колорадо Спрингс, обществеността е яко застъпена. Думата „community” носи целия си смисъл. Ето някои бегли примери, като предварително искам да заявя, че не пиша хвалебствия за американската нация, която никога не съм долюбвала. Просто, не може да не ни направят впечатление различните от нас неща… И искам да ги споделя с вас.
Тук, учителите в нашия училищен район са избират с конкурс. Много серизен подбор. И училищните настоятелства имат силата да изменят неща. Учителите се трудят здраво и децата учат по специална програма, не по учебници. Как така? Ами и аз не можах да се ориентирам в началото, след като съм прекарала последните си две години в Пловдив по половин ден в къщи, с Калоян, докато беше в 3-ти и 4-ти клас. Уроците по родинознание и природознание не бяха толкова големи като обем, колкото неясни за него, със странните си сложни термини. А и информацията се подаваше бързо, без смилане. Днес един урок, утре друг… Всеки ден имаше поне по 3-4 предмета за учене. А като си на 9 години, това е адски много. Повярвайте ми. Как е тук в САЩ? Тук това е задача на учителката. Тя подбира източниците и ги смила за децата. Между другото, Калоян тук е в 6-ти клас, макар че в БГ завърши 4-ти (т.е. 5-тият клас ни се губи..)
Учителите имат задачата да преподадат информацията, а после децата работят с книги и енциклопедии от библиотеката. Четат в Интернет и всяка седмица темата се сменя. Например по Антични цивилизации (което си е История) учеха за Месопотамия и Асирия, когато пристигнахме, Нашият пич беше смаян, защото нямаше учебници, нямаше за учене в къщи, купооооон. Последваха двойки и стрес. Не бил разбрал. Окей, казаха даскалиците, ние сме тук за това. Консултации, разяснения. Връзка с родителите. Стратегия, какво да правим сега…. Чакайте, бе хора, ние сме свикнали да работим само сами и то в пълен мрак.
В Пловдив класната му се сърдеше, ако й се обадиш за нещо. Ако поискаш информация за нещо…Няма родителски срещи, защото тя се виждала след училище с родителите. Ама с нас не е. Е, какво пък, да сме отишли. Защо ходи дядо му да го взима от училище. Клюки… Пари… Дарения…Клюки…. Няма никаква инфо. Не връщат контролните защото остават за архива. Окей, и тук е така. Ама по-различно. В БГ, да речем, Калоян имаше няколко петици по време на срока по български. Накрая – 6. Чакайте, как така. Ами то тая шестица била цялостна оценка. Ама как така? Защоото баща му е в настоятелството, и класната, макар и да ни мрази, му подарява оценка, или просто ни се губят други междинни оценки? А? Отговор няма – тъма…
Така не може. И не бива. Хубавото на тукашната система е, че всичко е ясно и открито. Няма симпатии, няма дарени оценки. Всичко е средно аритметично на процентите от тестовете, които правят през цялата седмица. Учителките много харесват Калоян, уважават го, консултират го, имат почти приятелски отношения с него, но бамммм – оценката е С (тоест – четворка за периода). Имат оценки по периоди вътре в четириместъра (учебната година е разделена на 4 учебни срока). Вътре във всеки срок – периоди (от по приблизително 10 дни). Пращат ти рапорт за прогреса на ученика, но рапортът го има и онлайн. Влизаш с парола и гледаш всичко за детето си. Като почнеш от отсъствия и свършиш с лична информация.
За отсъствията – има си отделна секретарка, която завежда присъствията – ако не се обадиш до 10.30 да кажеш защо отсъства детето то, започват да звънят оператори на родителите на всички посочени семейни телефони и да ги уведомят, че детето го няма. Обратна връзка. За оценките – кога, на кой тест, какво е получил. Имате въпроси защо така? Заповядайте, ще ви обясним, И обясняват, с усмивка. Винаги започват с хвалбата, какво прави добре, къде е супер…. И най-накрая е …”но, ето тук трябва…. Ето това не го прави добре…” Политика. И винаги са мили, нежни и услихнати. Като феи. Калоян им рисува картини, те в отговор си му пишат четворки и петици, няма шестица, защото средноаритметичното не стига…, а той – щастлив, обожава ги. А те пак му се усмихват. И му обясняват. И ако направи грешка там, където са обяснявали – те пак обясняват и се усмихват.
Е, да ама лесно е да се усмихват тук, ще кажете…Мисис Стродман по математика (дама на около 45 год.) кара бяла спортна кола Dodge Spider, а мисис Симпсън по английска литература (на около 50 г.) е с черен Lexus. Да, факт. Обаче, ако родител се оплаче, че детето му не знае добре или нещо от друго не са доволни – ще има разследване, което може и да не завърши добре за учителките... И ще трябва да върнат колите на дилъра и евентуално, ако може да си го позволят като безработни, да си купят 10-годишен Нисан, поочукан. Евентуално. Защото ако те уволнят от едно място, на друго просто не те назначават лесно. Толкова е просто. Така стоят нещата. И те се трудят здраво, защото знаят какво ще им струва небрежното отношение към труда…
Това, което най им харесвам в капиталистическата система и в полицейското отношение е златния принцип „Какво ще ми направиш?”. Прегрешаваш – наказват те. Няма 5 лева на катаджията и хайде, газ! Знаеш си, че трябва да се одрусаш с глоби и наказателни точки. Или да положиш обшествено-полезен труд. Да не говорим за затвор. Знаеш, че винаги ще има последствие, няма да ти се размине! Затова внимаваш и мислиш. Защото си наясно какво ще ти направят – властите или обществото. Това са устоите на демокрацията. Прави каквото трябва и спазвай законите. За другото – моля, заповядяйте, свободна инициатива, бизнес развитие. Само данъците да са точно изчислени, че иначе…
Училищният ни район си има сайт, на който стои цялата необходима информация. Включително, да речем, и кой е доставчикът на храните за училищните столове, менютата по дни, събитията по дати. Пращат имейли на всеки абонирал се родител дали на следващият ден занятията ще почнат по-късно, поради студеното време. Или изобщо ще са затворени училищата…. Също и мейли, че са забелязани съмнителни мъже, чакащи деца по спирките на училищните автобуси. Веднага : alert messages - родители, внимавайте!!! Такава и такава кола, така и така изглеждал чичкото… Предупредете детето си.
Ако детето ти е било болно, следобед на сайта на училището се актуализира онлайн-информацията за домашните по всички предмети. Не да звъни на Гошко и Тошко, и оня да не се сеща, да пита баба си, …. Ако имаш въпроси – пращаш имейл на госпожата и тя отговаря до час. Предлага на ученика да й звънне и по телефона, ако не е разбрал. И в САЩ учителите не взимат космически заплати, и тук са на края на веригата. Но работата им е съвестна и прецизна, а това ми харесва.
Както всички знаете, пристигнахме тук края на август (специално изпратени от Тери и Яничка :)). Толкова различни неща ни засипаха тук, в тази тъй мразена от мен страна. И Господ ми прати за назакание да започна да ги харесвам… Още първите седмици се шашнах с конкурса „Учител на годината”. С парична награда и допълнителни привилегии за спечелилия. Стимул. А децата гласуват онлайн за любимия си учител. И после се вижда в тази класация има ли учители от съответното училище и кове място са заели в класацията. В България първата мисъл ще бъде „Как да пипнем класирането изотвътре, да го понаместим някак?”
Едно от най-любимите ми неща в училището на Калоян е темпото, с което учат. Другото са личните проекти, които учениците правят. Темпото: един урок на 3-4 дни, до седмица. Значи в понеделник – египетските гробници, в петък – пирамидите, в сряда – мумиите, следващият вторник – фараоните. Междувременно – тестове, trivia questions, quizzes, …. После учителката разделя класа на групи и team work по проектите – тоя тим ще работи по фараоните, другият – по пирамидите… и т.н. Тимът на Калоян беше от три деца, темата – Мумиите. Имат задача да четат в Интернет и в определни книги, които те да вземат от Училищната библиотека (една светая светих за учениците…). После правят Power Point презентация за проекта си. А Калоян изработи и мумия от глина и я положихме в златен картонен саркофаг (всъщност – кутия за снимки), а на капака той му нарисува Анубис, държащ ключа за отвъдното царство. С това темпо, децата научатват подробности, които никога няма да забравят. И им е страшно интересно, което не е за пренебрегване!
По Science например, учиха за смеси и разтвори, после за киселини и основи - но хем е химия, хем е като игра. И с рН-то беше така. Накрая след всички тестове и контролни, за капак имаха задачата дори да напишат разказ, изпозвайки максимален брой термини от изучените. Печели онзи, чийто разказ е най-смислен и с най-много термини. Думите, с които Калоян описва ученето си по Science са „лесно” и „интересно”… Сега учат за Луната. Учителката изпрати писмо на всички родители, уведомявайки ги, че сега ще трябва да правят дневник за Луната, и всяка вечер ученикът да записва с компас къде на небето е луната и как изглежда. Подписваш се на уведомителното писмо и няма „ама ние не знаем, той забрави…” Калоян сега излиза всяка вечер навън (дори и в студа, минус 20*С), после пише в дневника за луната: еди-колко си градуса, еди-къде си, еди-каква си луна… И това до Нова година. Междувременно се пораждат въпроси, отваря книга, чете в Интернет. И пак пректи, презентации…за една луна, както се казва.
Преди 4 дни имаха ”Панаир на Книгата” в училищната библиотека. Седмица по-рано всички вече сме уведомени с диплянки, и на сайта се мъдри информация. Целта не е само очевадната - печалбата от продажбата да иде за училището или просто да закупим книгите, посочени в пожелателните списъци на различните учители, които им преподават. Целта е и родителят да види библиотеката, да поговори с библиотекаря за интересите на детето си, ходи ли, не ходи ли там, какво го интересува – само спортните списания или нещо повече… Прави се опит за единни действия на родители и учители, за съвместно възпитаване на ценности и интереси… А ако си закупил книги по пожелателните списъци, освен че пишат името на ученика, дарил тези книги (пряко енергичните ни протести, че не е нужно..), всичките учители се изреждат да благодарят на учениците за разбирането и съдействието. За какво, за две книги? Но те карат да се чувстваш ценен помощник, което явно те стимулира пак, в бъдеще…
Как се събират пари за училището? По различни начини – но „кажи на татко ти да купи копир-машина” не е сред тях…Например, един следобед, кварталният MadDonald’s организира ден за набиране на средства за съответното училище. Всички покупки като цяло отиват за училищния район, а всички бакшиши - за училището. Така че може да купиш сандвичи и напитки за 19 $, но да дадеш на обслужващото лице бакшиш от 50$. А, пропуснах да кажа, че обслужващите лица са учители и служители от училището ни…
Друго интересно нещо с образованието и възпитанието тук. По улиците сутрин и следобед, когато децата отиват или се връщат от училище, на пешеходните пътеки има доброволни патрули. В повечето случаи са мъже, но има и доста самоотвержени майки, които мръзнат с фосфорициращи жилетки вурху палтата си, и с огромни знаци STOP в ръце спират движението, когато дори и само едно дете трябва да пресече. Детето да е сигурно и спокойно. Собствените им коли са паркирани отстрани в улицата, а багажникът им е пълен с разни допълнителни пътни знаци, които да размахват. Повярвайте ми, колите им са всякакви, има и супер престижни дори за американците… Значи са заможни, но зъзнат и искат да са полезни, защото всички деца са равни.
Та, мисълта ми е - когато в България самоотвержена 50-килограмова руса майка с джип BMW, отиде и облече яркожълта предпазна жилетка и замаха със знак стоп на пичовете по улиците, и когато те спрат Porsche Cayenne-ите си, за да направят път на малкото зле облечено детенце от Обеля, за да пресече то спокойно на пешеходната пътека – ето тогава пенсионерите ще вземат по 1000 лв пенсии, а учителите – заплатите, които наистина се полагат на учител. И може би прасетата ще полетят…?
Ако съм засегнала някого с нещо – простете ми.
Знаеш ли колко много ми се иска и тук да е така! Ученето не ми тежи и ми е тъжно, че в повечето случаи много неща не съм разбрала и от там - не мога да ги науча.
Таничка, първо благодаря за полезната информация. Нямам думи! Ние тук сме наистина като извънземни. Там каква система има в училищата, просто шапка им свалям. А това с доброволците по улиците и продажбите в МакДоналдс, които се извършват с помощта на учителите... Как да не се почувстваш от друг свят, след като сме на светлинни години :(....
Единственото, което се появи като въпрос у мен е, при тази система на уводомяване по мейла за домашни, отсъствия и тн., имат ли време родителите да вършат своята работа или единият трябва да посвети 80% от личното си време, за да следи всичко?
П.П. Тъй като моите коментари относно стачката на учителите бяха крайни, но това е мнението ми, искам да поясня, че в никакъв случай негативното ми мнение не се отнася и за учители като Queen_blunder - на тях искрено се възхищавам!
Любимите ми племенници са ученици в Индианаполис, та съм чувала за тези неща... на нас ни се вижда малко като 1001 нощ. Уредили са си хората живота, няма спор. Обаче сами са си го направили, не са им го спуснали с колет от Марс.
Та и ние - колкото и да ни е терсене, че сме в третия свят - няма кой да ни оправи, най много някой да ни "оправи" - сами трябва да си се борим (нещо като прасе как се бори с тиква), и след стотина-двеста години ще ги настигнем американците - ако стоят и ни чакат.
Един германец разправяше как се съдил с двама полицаи, че са го глобили: (повтарям - сам срещу двама полицаи) според тях минал на червено, според него - на жълто. И ги осъди, и му намалиха глобата. Докато не станем като него, да си се борим за себе си, няма оправия.
чудесно си обяснила, с пример, типично по учителски, казвам го без ирония и с уважение! но това, за което говориш е нещо малко по-различно, струва ми се, че сравняваш прекалено двете образователни системи, които са коренно различни и това го знаеш много добре, много е лично отношението ти, разбирам, че няма начин да е иначе. та, целият този увод беше, за да не се обидиш на моята позиция по въпроса.
според мен и в България учителите не са доволни от системата, чиято част са! понеже съм сменила две училища, после два университета, срещнах много и различни преподаватели/ тук " преподаватели" употребявам и като взаимозаменяемо название и на " учители"/, но мила, Таня, много се радвам, че някои ми преподаваха! не казвам, че всички са били даскали, такива от Възраждане-то, но някои от тях са си Просветители! това е. системата трябва да се промени, дали ще стане сега или утре, или на кукуво лято не мога да кажа, ама не иде реч за МОН, а за учителите, за онези, които са. само, дето и на тях им писна вече.
" сложи си черни очила/ и съвестта си ще запазиш..."
с всичко в нашата българска образователна система, или поне с това, което е била преди 10 години... Всяка година сменяха учебниците, защото трябваше да се напълни нечия гушка. При нас експериментите с хора са държавна политика. За сметка на образованието на децата ни...
Мисълта ми беше за катастрофалния спад в нивото на учителското съсловие, за липсата на желание самите учители да научат нещо повече от онова, което търкат години наред като "материал", за това, че би трябвало да бъдат "модел" за учениците си, като дух, манталитет, отношение... Има прекрасни учители, но съм сигурна, че са единични явления. Масата е трагикомична...
Имам добри приятели, които работят като преподаватели и ги уважавам страхотно за желанието им да се преборят с инерцията и да бъдат различни от образа, който всеки от нас влага в думата "даскалица", да речем. Учителите винаги са на първата линия. Влиянието им върху децата често е по-директно дори от това на родителите.. Трябва ли да бъдат като посмешища? Само заплатата ли определя самоуважението на една личност?
Все отнякъде трябва да се почне тая революция в мисленето и отношението им. Вярно е, че няколко отделни птички няма да направят пролет, но може да се размножат...
Толкова ми се иска да вярвам в това!
Таня, ти някаква идея имаш ли?! как да стане това? аз нямам. според мен, съвсем скоро ще намалеят, да не кажа, че ще изчезнат, за птичките говоря... много ми е тъпо, ама е факт! или ще се промени системата от главата, или учителите ще продължават да работят за толкова, за колкото им се плаща, това е, поне според мен.
" сложи си черни очила/ и съвестта си ще запазиш..."
просто ми омръзна да гледам хленчещи некадърници, които много си вярват, че са супер, а не могат да направят нищо за самите себе си. Много ги бивало за това и онова, и самочувствието им е до небето, защото били чели, учили, завършили това и онова. А не могат да си платят сметките.
В целия свят, човекът, който има работа, принципно се старае да я запази и да я върши качествено, за да не му я вземат и да остане на улицата. При нас - не може да му отнемат заветната работа, защото го пази Кодекса на труда. За работодателя е по-добре да държи некадърника, отколкото да си взема беля с уволнението му.
За щастие, вече има работодатели, които започнаха да уволняват, както и да искат препоръки при назначаването на нови кадри. Радвам се, че сме сред тях. Некадърниците не трябва да толерират, особено пък когато имат досег с деца.
У нас некадърникът не може да отиде и на улицата, защото обикновено си има собствено жилище. Или живее с майка си. Която, бидейки пенсионерка, някак мистериозно му плаща и сметките...Така че принципът "Какво ще ми направиш" отново изпраща некадърника на привилегирована позиция. Непокътнат.
Твърдо вярвам, че това ще мине. Но стратегия нямам. Борих се 10 години като "различен" учител, после и преподавател. Имам стотици ученици, на които твърдо вярвам, че съм повлияла. Мисля, че всеки може да прояви самоуважение на лично ниво. И да се старае да бъде на висота.
За жалост, обаче, българите винаги сме били пасмина, която чака някой друг да я повлече.
Затова и дъщеря ни ще пропише на английски език, вместо на български...
хм, много тежко определение! аз няма да го използвам, както и др. подобни. все още не съм намерила отговора на въпроса: защо сме супер добри индивидуално, но като група, никак ни няма. но търся, като намеря, ще пост-на:)
" сложи си черни очила/ и съвестта си ще запазиш..."
Таничка, твоят постинг е доста обширен и безкрайно интересен като информация за мене. Надявам се, че няма да имаш нищо против да те цитирам. Ще направя една повърхностна сравнителна характеристика между двете образователни системи - българската и американската. Тук, учителите в нашия училищен район са избират с конкурс. Много сериозен подбор.
У нас всеизвестна истина е, че студентите с най-слаб успех се ориентират към учителската професия. При назначаването на работа подборът на кадри е безспорно право на директора. Но тъй като сме държавен сектор, при нас действат други наши си неписани правила, които нямат нищо общо с интересите на училището. Най-добре защитени при съкращения са слабите учители, първо, защото те самите съзнават, че са такива и второ, умеят чрез подаръци и лични услуги да обезпечат постоянното си място. Ако учителят си позволява да изразява лично мнение, което не е угодно на ръководителя, дупе да му е яко.Понеже става въпрос за конкурс, та да споделя набързо в тази връзка какво ми се случи. В началото на годината участвах в конкурс за длъжността „директор”. Изпитът беше в два етапа – писмен и устен. На писмения изкарах максимален брой точки – 50, заедно с още 4-ма души, които не бяха учители, а експерти в министерството. На фона на 160 кандидати – повечето бивши директори или служители в министерството - аз го отчитам като добър личен резултат. Из училищата в София обаче ми се понесе славата във варианта: „Представяте ли си? Някаква учителка /тоест разбирай прост човек/ била изкарала 50 точки на изпита! Колко ли е платила, за да й дадат да препише теста?!”. Бях изумена, че никой не е допуснал вероятността 50 точки да се изкарат с учене и не непременно с преписване /както е било при другите четирима се оказа впоследствие/. Не можех да си позволя да отида неподготвена и учех по всяко време и навсякъде. Дори и в междучасията. Даже веднъж едно мое учениче ме попита какво чета постоянно и когато му обясних, че уча, то отвърна много разочаровано: „Е как може госпожа да учи!”
Можете да предположите как се развиха събитията с конкурса по-нататък. След това теслата беше използвана на устния изпит като инструмент за пренареждане на кандидатите.
И училищните настоятелства имат силата да изменят неща.
Тук училищните настоятелства в по-голямата си част не функционират като такива. Чрез тях законно се събират средства за подпомагане на училището, но друг е въпросът колко законно се изразходват. Особено опасно е, когато се сдружат непочтен директор и гонещ личните си интереси председател на Настоятелството. Срещу това детето на настоятеля да бъде уредено с отлична диплома, като „лоялност” към директора се вършат документни и финансови престъпления, които в повечето случаи се изразяват в представяне на фалшиви фактури за изразходване или закупуване на средства.
Уроците по родинознание и природознание не бяха толкова големи като обем, колкото неясни за него, със странните си сложни термини. А и информацията се подаваше бързо, без смилане.Днес един урок, утре друг… Всеки ден имаше поне по 3-4 предмета за учене.
Ще допълня. Специално учебниците по родинознание и природознание /сега са с променени имена/ са написани на напълно неразбираем за учениците език, учебното съдържание не е поднесено занимателно и е в излишни количества. Смилането съвсем не е достатъчно да е във вид на преразказ от учителя, защото особено за малките ученици е абсолютно необходимо да се онагледява информацията. Но такива възможности липсват в училищната база. На този етап не съществуват каквито и да било учебно-технически средства, а какво остава за лаптоп с мултимедиен проектор например /което ще си остане моя несбъдната мечта/. Българският учител не ползва оборудвани кабинети, защото и за това държавата няма пари. Единственото средство за визуализация засега е тебеширът.
Тук например, в Колорадо Спрингс, обществеността е яко застъпена.
В България, и най-вече в София, изобщо не можем да говорим за общественост или гражданско съзнание и поведение. Родителите като трета страна в образователния процес - с малки изключения - не проявяват заинтересованост към живота в училище. Ще дам пример. В класната ни стая, в която се наложи да учим тази година, заварихме напълно разнебитени маси и столове. На първата родителска среща предложих на родителите да направим каквото е по силите ни, за да променим поне малко убийствено грозния интериор, в който учат техните деца. Веднага след моите думи таткото на едно дете от виетнамски произход извади от джоба си 300 лв. и ми ги подаде. Предложих му заедно да отидем да купим необходимите материали за един козметичен ремонт, но той се извини, че много зает. Българските родители тогава дадоха вид, че са съпричастни, ще помогнат при закупуването и доставката на фолиото и блажната боя и ще се включат в ремонта. Почаках около два месеца и понеже започна да ми става неудобно от таткото, финансирал начинанието, който на всичкото отгоре е и чужденец в тази страна, взех нещата в свои ръце. В продължение на една седмица уговарях родителите да се съберем в събота, за да стегнем стаята. Оказа се, че всички са много заети, в това число и бабите и дядовците, и добре, че се бях спазарила с четирима от осмокласниците, които учат в нашата класна стая, но в обратната смяна, защото сама нямаше да се справя. В крайна сметка дойте само един-единствен татко, който много ми помогна и успяхме да налепим фолио върху масите, да ги окантоваме и да боядисаме столчетата.Моите третокласници се радваха на красивата стая точно един ден, защото на следващия осмокласниците бяха изчегъртали фолиото и изчоплили кантовете, които бяхме залепили вместо лайсни.
Учителите имат задачата да преподадат информацията, а после децата работят с книги и енциклопедии от библиотеката. Четат в Интернет и всяка седмица темата се сменя.
Училищните библиотеки по същата причина – липса на пари – не се обновяват с книги, които излизат на пазара, а възможността да се ползва интернет е, и още дълго време ще бъде, лукс за огромна част от българските семейства. В нашето училище има компютърна зала, но в нея не се влиза свободно, защото е предназначена само за провеждане на учебни часове по РКИТ.
В Пловдив класната му се сърдеше, ако й се обадиш за нещо. Ако поискаш информация за нещо…Няма родителски срещи, защото тя се виждала след училище с родителите.
Таничка, колкото и да е прогнила образователната ни система, това което ви е обяснявала бившата класна на Калоян, не е вярно. Няма такъв филм. Родителските срещи се провеждат задължително най-малко веднъж на два месеца и това е регламентирано в нормативните документи.
В БГ, да речем, Калоян имаше няколко петици по време на срока по български. Накрая – 6. Чакайте, как така. Ами то тая шестица била цялостна оценка. Ама как така?
Става въпрос, че предметът Български език и литература включва обучение по български език, литература и развитие на речта. Това са общо 7 часа, и оценките, които се поставят са страшно много, но въпреки това в края на годината се пише една обща по този предмет. Ако да речем по бълг. език и развитие на речта детето е имало петици, но по литература 6, може да бъде оформена по-висока годишна оценка 6.Консултации, разяснения. Връзка с родителите. Стратегия, какво да правим сега…. Чакайте, бе хора, ние сме свикнали да работим само сами и то в пълен мрак.Пращат ти рапорт за прогреса на ученика, но рапортът го има и онлайн. Влизаш с парола и гледаш всичко за детето си. Като почнеш от отсъствия и свършиш с лична информация.
Преди няколко години, когато се опитах да приложа една такава система на по-тясна връзка с родителите, и да ги каня в часовете си, бях смъмрена от директорката, и трябваше впоследствие да давам обяснения, защо допускам външни лица в класната стая. На два пъти съм се опитвала да убеждавам ръководството, че единствения начин да променим визията на нашето училище, е като си изработим нов правилник, който не преповтаря клаузите от Закона за народната просвета. В началото на всяка учебна година новия правилник го обсъждаме и приемаме, но това е чиста формалност, защото по нищо не се различава от миналогодишния. Идеята ми беше чрез правилника на училището да привлечем родителите да помагат в обучението, като участват активно в различни инициативи.
Онлайн формата за връзка е изключително удобно нещо, но за дълго време ще си остане неосъществен блян по ред причини. Учителите не могат да си позволят да си купят компютър, а камо ли да плащат още една сметка - и за интернет. Тук пак опираме до въпроса за заплатите.В края на миналата учебна година започнах да досаждам на ръководството повтаряйки, че училището има нужда от сайт. Неизменният отговор беше, че нямаме пари да платим на дизайнер. Попитах дали ще ми разрешат да опитам да го направя аз, и след едноседмично мислене, получих утвърдителен отговор. Изобщо не допуснах, че ще ми разрешат. До този момент нямах представа от създаване на уеб страници. Купих си един самоучител и започнах. Получи се нещо, което не е довършено и няма да ви го показвам, за да не ми се смеете. На моите колеги им харесва, но аз знам, че не е на ниво.
Винаги започват с хвалбата, какво прави добре, къде е супер…. И най-накрая е …”но, ето тук трябва…. Ето това не го прави добре…”
Това правило важи и при нас. Винаги трябва да се започне с постиженията, защото всяко дете в дадено отношение има напредък. Старая се да го спазвам и да не засегна с нещо родителите.
Това, което най им харесвам в капиталистическата система и в полицейското отношение е златния принцип „Какво ще ми направиш?”. Прегрешаваш – наказват те.
Е, по този въпрос сме на двата полюса. Няма да разказвам сега една от историите на моя живот – тя звучи нереално като сапунена опера, макар че нищо в нея не е измислено – не само защото това е визитната ми картичка, а и наистина е много за разправяне. Само ще спомена, че става въпрос за директор на училище – психопат и престъпник –с който в продължение на 5 години аз и още няколко човека се борихме. Всъщност воювахме не с нея, а с контролните органи в образователната ни система, които абдикираха от задълженията. През цялото време губехме всички битки, оказваше ни се смазващ натиск отгоре, влачехме се по съдилища, бяхме в перманентен стрес от проявите на лудата директорка, защото на нея й липсваха всякакви морални задръжки. Но не се отказахме. Действахме единствено по законния начин и постоянно удряхме на камък, срещахме пълно равнодушие към престъпленията на тази жена. В крайна сметка ни помогна четвъртата власт – медиите. Разшумяхме се много сериозно и от страх, че наяве могат да излязат кирливите ризи на инспектиращите, историята завърши, но не със следствие, както си му е редът в такива случаи, а с учтива покана въпросното лице да си подаде молбата за напускане. Ние се освободихме от присъствието й, но за съсипаното ни училище последствията бяха катастрофални. Най-тъжния момент в цялата история беше, че на кражбите и измамите се осмелихме да се противопоставим само няколко човека и това ни правеше слаби. Всички останали се бяха затворили в черупките си и не смееха да шукнат. Пазели си били хляба. С основание може да запитате що за будители са такива хора.
Още първите седмици се шашнах с конкурса „Учител на годината”. С парична награда и допълнителни привилегии за спечелилия.Стимул. А децата гласуват онлайн за любимия си учител. И после се вижда в тази класация има ли учители от съответното училище и кове място са заели в класацията.
Съгласна съм, че децата трябва да участват в оценката за даден учител, защото тя е много точна, вярна и честна.
Едно от най-любимите ми неща в училището на Калоян е темпото, с което учат. Другото са личните проекти, които учениците правят. Темпото: един урок на 3-4 дни, до седмица.
А ние препускаме с бясна скорост. Всеки ден взимаме нов урок по основните предмети. Вече такова понятие като затвърдяване не съществува по новата учебна програма. Някой път ще ви сканирам текстова информация, която трябва да се запомни и възпроизведе от учениците за следващия час. Резултатът – бисерите в моя блог. Таничка, начините, методите на преподаване по учебните предмети, са достойни за възхищение. Кога ли ще дораснем до тях?В целия разказ ти акцентираш на усмивката, положителната оценка, похвалата, стимула, които американските учители използват в общуването с ученици и родители. Много ми се иска да се опитаме да поставим началото на една нова добра форма на комуникация, различна от досегашната. И не само между т.нар. звена в образователната система, а изобщо в контактите между хората. Не го казвам във връзка с Коледните празници или с факта, че днес ми потичаха сълзи през половин час, докато слушах и четях какво е отношението на нашето общество към учителите... Мисля си, че трябва да се започне от някъде. И защо не от усмивката... например. Да започнем да обръщаме повече внимание върху това в каква форма ще облечем мисълта си. И в тази връзка страшно ми допада една мисъл на Евтушенко: „Форма – это тоже содержание” (формата е също съдържание).
Писах, писах, а имам усещането, че почти нищо не съм казала. Споменах това-онова, не се доизясних на места, но не може всичко наведнъж.
не си представяш колко щастлива ме направи с отговора си! Аз няма да престана да вярвам, че има достойни "птици" и че все някак ще се запролети! Знам, че звучи наивно, но смятам, че колкото и загубени да ти изглеждат битките, все пак помръдваш по малко... И всички промени почват на лично ниво. Ако човек не се поддаде на общата инерция и сивота, ще запази яркия си цвят. Дори и масата да не го оцени, ще остави диря в онези, които не са далтонисти.
Няма значение колко смешен може да си в тоя циничен свят - винаги ще има хора, които ще ти свалят шапка! Струва си, че ти самата ще си свалиш шапка. Че аз, Жоро, сина ни ще ти свалим шапка.... Колко са такива като теб? Когато аз бях ентусиазирана 23 годишна учителка по английски, прясна-прясна от английската филология на Софийския университет, се опитайха да ме разпределят в някакво село... Можеш да си представиш битките да остана в Пловдив. Останах. Сигурно ми е коствало бял косъм. После, всички приятели казваха, че съм куку да искам да уча деца, вместо да стана преводач някъде.. Аз исках да съм полезна. И бях, сигурна съм. И се борих да бъда.
Искала съм да удуша с голи ръце по-голямата част от колежките си, но успях да наложа себе си. Две години носих личен касетофон, защото дареният за кабинета ни го взе учителката по руски, стар партиен кадър. После, получих друг, от родител, който бе влиятелен бизнесмен, който също ми взеха, но аз повиках таткото (виден спонсор) и той дойде да попита защо детето му не слуша английски на дарения от него касетофон... Мърдахме малко по малко. И не бях популярна, но пък децата ме обичаха. А аз не работех там, заради тъпите патки около мен. Имаше такива, които пиеха кафе по време на час, режеха ноктите на краката си върху вестник на земята, докато децата правеха контролно, викаха бащи да им боядисват у дома...
В моя дневник винаги имаше телефоните на родителите - в случай на спешност, след като на дете му се пукна апендикса и никой не знаеше телефона на майката. Колежки ме посъветваха да не ги пиша, защото други щели да изнудват родителите за лични услуги. А целта ми беше абсолютно алтруистична.
Таблата, картините нарисувани от мен не бяха унищожени от децата. Бавно и методично ги унищожиха колеги, които изпоналепиха върху тях свои материали. Културно. Верно, че да се бориш с вятърни мелници е съсипия, но поне ти знаеш как те гледат децата. И заради кого си струва.
Затова казвам, че сме пасмина. Защото не уважаваме самите себе си. Защото често съм чувала коментари от децата за това коя учителка кого коментирала пред тях. Пред тях. Не зная как може нещата да тръгнат в правилна посока всеобщо. Но ти твоята посока си я поела. Докогато ти стигнат силите. Всяко въстание е изначално обречено на неуспех. Но все нещо ще помръдне. Все някой ще ги чуе, види, ще има някакъв смисъл. Колкото и безсмислено да изглежда като цяло...
Написах за системата тук, защото винаги съм считала американската нация за тъпа, ограничена и каква ли още не. Не очаквах да ме изненада с такова нещо.. Те се борят да създадат интерес към книгата, да привлекат рошавите неумити майки, които сутрин еднооко влизат в офиса за каузата на училището, на децата. Да съберат пари културно. Интересното е, че тук парите се събират в много по-малки суми, отколкото сме свикнали. Например, даряват се 5 $, или 10 $. При нас в Пловдив бяха по стотачки. "Да се види, че не сме случайни хора". И после, скок, в BMW-то.
Толкова ме боли затова, че сме к..венска държава! Защо например импотетни шефове търсят само полуголи момичета за секретарки? Ако 15 фирми върнат мацките, явили се на интервю за неприлично облекло, сигурно на 16-тото тя ще се облече с дрехи. Но, как да стане това? Ние с Жоро се бъзикаме за бежовото диванче в офиса на шефа, че било "за прослушване на новоназначени каки"... Да, ама на много места си е точно така. Докато набирахме секретарка, се появиха невероятни птици. Жоро се избъзика с няколко относно облеклото, а те бяха готови на всичко, за да получат работата. Не като заплата или пост, а като трамплин към други части...
Самоуважението на хората се унищожава и обезсмисля в масов план.. Цинизмът ни е залял и всеки трябва да следва течението. Трябва да си горда, че си отстояваш собствените разбирания. А аз да съм горда, че познавам хора като теб....
... преди малко си отворих пощата и видях подаръка.
Аз съм смаяна, смутена и развълнувана от невероятния жест, който вие - двамата прекрасни българи и стойностни хора - правите за едно българско училище.
Думите не ми достигат, за да изкажа радостта си!
Благодаря ви от все сърце!!!
Оттук-нататък името на Дядо Коледа винаги ще го свързвам с вас.
Бъдете щастливи!!!
Подаръкът е предназначен за училището, в което работя. Представлява цялостна онлайн система и интернет сайт за управление и представяне на информация за учебните процеси с включени разходи за хостинг, техническа поддръжка, домейн.
Никога не съм предполагала, че тази моя мечта ще бъде осъществена и още не съм на себе си.
И аз искам :) Наистина чудесен подарък! :)
Teri