Отиде си Павел Матев
Голям български поет и голям човек!
Бог да го прости!
ЛЮБОВ - МАГИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Бог да го прости!
ЛЮБОВ - МАГИЧЕСКА РЕАЛНОСТ
Павел Матев
Любов - магическа реалност,
неоскърбени светове,
в които жадно и нормално
сърцето-чудо ни зове.
То търси истина и милост,
и в синкавия полуздрач
се смесват най-необяснимо
очакван смях с нечакан плач.
И веят в тръпните дървета
нехайни, неми ветрове.
А в странен климат по полето
цъфтят заветни цветове.
Най-често във предсънно време
дъжд люляков ще зароси.
Там чуваш честни обяснения
и още вярваш на сълзи.
И накипяла правда има
във жеста, в трепета, в гласа:
или отчаян ще заминеш,
или ще вършиш чудеса.
Май повече от месец мина откакто ни напусна големият поет Павел Матев. Не мога да си простя, че толкова късно изразявам почитта си пред него.
Ето и още едно стихотворение от него - някои сигурно са го чували като песен -
Писмо до мама
Павел Матев
Каква невеста си била ти, мамо, мила мамо,
как светнал, светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана, мила мамо,
за твойто първо сватбено хоро.
Какви коси, едничка ли девойка,
въздишала на моминският праг,
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг,
а те преливали се буйно или плахо.
Години, мамо, има от тогаз
и три деца с косите ти играха,
с тях играх в люлката и аз.
В такива дни, аз плахото селяче,
поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка
с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: “Препечелих малко,
вземи, вземи парите, сине, и учи!”.
Сега са други времена и друг просторът,
пораснах, учих, ето ме сега!
Здрависват ме с любов добрите хора
и ненавижда, мрази ме врагът.
Едва ли, ала ще успея, мамо,
как няма да успее твоя син,
пред който, като неплатен, огромен данък,
лежат продадените, майчини коси.
Никога не е късно да си го спомним и да го споменем.
Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.
И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.
Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.
Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!
Къде съм дремал, та не съм прочел статията.
Ейс Коук - будният архив на БГблог!
Мейкър, ти тогава беше минал в някаква форма на нелегалност, нямаше те из блога, и ние плачехме за теб, сигурно си бил много зает точно в този период.