Отиде си...
Не беше неочаквано. От няколко години знаехме, че рано или късно ще се случи, но сега наистина беше неочаквано за мен.
Имах среща с едни приятелки на Попа. Точно стигнах до там и майка ми ми се обади да се прибирам. Случило се е в съня му, не го е боляло, надявам се.
Оттук нататък всичко стана много бързо. Дойде лекар, после и от съответната агенция. И така още същата вечер приключихме с "техническата" страна на нещата.
Тъпо е, че така са измислени нещата, че от грижи и тичане по агенции и разни инстанции за документи, не ти остава време да скърбиш и да се сбогуваш с човека. Даже и на погребението трябва да мислиш за разни неща по организацията, да обърнеш внимание на роднините, вместо да си поплачеш спокойно.
Странно е сега чувството, като стана сутрин. Все още не мога да свикна с мисълта, че го няма и като говоря с мама, се притеснявам да не го събудя. И някак си къщата е страшно тиха и празна. Не че преди е била толкова изпълнена с живот, защото той така или иначе не можеше да става от леглото и беше тих. Но сега ИЗОБЩО ГО НЯМА.
Нормално ли е да си на 26 г. и да загубиш баща си? Да не познаваш въобще едните си баба и дядо, защото никога не си ги виждал и са си отишли преди ти да се появиш, а другите баба и дядо да си загубил преди 7-8 години?
Имах среща с едни приятелки на Попа. Точно стигнах до там и майка ми ми се обади да се прибирам. Случило се е в съня му, не го е боляло, надявам се.
Оттук нататък всичко стана много бързо. Дойде лекар, после и от съответната агенция. И така още същата вечер приключихме с "техническата" страна на нещата.
Тъпо е, че така са измислени нещата, че от грижи и тичане по агенции и разни инстанции за документи, не ти остава време да скърбиш и да се сбогуваш с човека. Даже и на погребението трябва да мислиш за разни неща по организацията, да обърнеш внимание на роднините, вместо да си поплачеш спокойно.
Странно е сега чувството, като стана сутрин. Все още не мога да свикна с мисълта, че го няма и като говоря с мама, се притеснявам да не го събудя. И някак си къщата е страшно тиха и празна. Не че преди е била толкова изпълнена с живот, защото той така или иначе не можеше да става от леглото и беше тих. Но сега ИЗОБЩО ГО НЯМА.
Нормално ли е да си на 26 г. и да загубиш баща си? Да не познаваш въобще едните си баба и дядо, защото никога не си ги виждал и са си отишли преди ти да се появиш, а другите баба и дядо да си загубил преди 7-8 години?
Моите съболезнования, мила!
Моите съболезнования.
Такива неща,винаги ме натъжават
Прегръщам те.
Питаш се дали е нормално да загубиш баща си на 26 години, със сигурност знам, че да го загубиш на 36 е свръх ненормално. Такава загуба, за тези които не са я изпитали, няма аналог. По сила не може да се сравни със загубата на който и да било друг човек извън семейството. Усещаш как за часове, дори минути, твоя собствен живот се съкращава с години, а думите които си слушал за това как всичко губи смисъл... ами едва тогава разбираш какво значи това.
По това време много исках да питам някой, винаги ли ще чуствам така? Сега след почти една година мога да кажа, вярно е, времето лекува. Не исках да забравя и затова в началото отказвах да не мисля и да не прехвърлям в главата си неща от преди. Има време за това, просто трябва да минат няколко месеца, а през това време трябва да ангажираш вниманието си със всичко друго, но не и със спомени. Съветът ми е да се консултираш с лекар и да вземеш някакъв антидепресант и нещо за сън според препоръките на специалист, но предполагам за не повече от месец. "Гениалната" мисъл за това как "нещата които не ни убиват ни правят по-силни", всъщност не е толкова гениална.
Кураж!
... пращам ти мислено най-голямата подкрепа, която мога, за теб и майка ти, за да продължите напред и да го запазите в сърцето си.... мила Яна...
Желая ви да бъдете много силни с майка ти и да се подкрепяте още повече, защото въпреки всичко, вашият живот продължава...
Целувам те и те прегръщам много силно мила!
Бог да го прости!!
Току що прочетох това, което се е случило и за миг и на мен ми се случи отново, като на филмова лента, само че в собственото ми съзнание.
Аз загубих баща си, когато бях на 18. В началото на моменти болката беше толкова силна, че замъгляваше съзнанието ми и не знаех сън ли е или действителност. Когато загубиш някой, няма значение дали той е бил дълго на легло или си е отишъл внезапно. Липсва ти така или иначе, а болката си е болка, особено когато е много близък. Ако не си го преживял обаче, не знаеш какво е. Но който не го е преживял, е щастливец... Моят баща си отиде внезапно, неочаквано, като гръм от ясно небе. Все още бях дете, което тепърва навлиза в живота с плахи стъпки. Това преобърна целият ми живот и трябваше да порасна преждевременно. Чувствах се като изгубено дете, на което са отнели най-скъпото. Бях поразена, потресена, съкрушена; сякаш някой ме беше хванал в съня ми и ме беше обърнал с главата надолу, след това ме беше тръскал до несвяст.
Знам че, боли. И то много. В началото дори не осъзнаваш реално колко много боли. Знаеш само, че ти е тежко и нямаш желание за нищо. Всичко ти е безразлично, защото болката те е обхванала като огромен октопод с пипала, който се наслаждава от здравата хватка върху жертвата си.
Не искам да те плаша, но за съжаление отвори ли се такава рана, кърви цял живот. Добрата новина е, че с времето болката се притъпява и в зависимост от самоконтрола ти върху себе си и начина, започваш да приемаш нещата такива, каквито са много по-леко.
Това, което мога да ти пожелая, е просто да бъдеш силна и да подкрепяш останалите, които страдат. Бъди добра и търпелива. Животът е суров, но все пак продължава.
какво да кажа...
Животът е ужасно несправедлив, но ние сме обречени да продължим напред!!!
Стискай зъби и ЖИВЕЙ!!!И за човекът, който вече не е до теб:(
Целувам те.
Съжалявам отново....
Тежка е загубата на човек, но истинската загуба е тогава, когато допуснеш някой да си отиде от мислите и от сърцето ти, а аз съм сигурна, че това няма да стане при теб.
Запази баща си жив завинаги в себе си!