Отглас - миниатюрка

Бяло. Топло. Чувство. Безкрайно. Синьо. Небе.
Навежда се към теб и прошепва нещо в сребристото на връхчето на ухото...
Просветва искра - проблясване, лумва пламък, после се скрива. Притихва.
То търси - желае, иска, дава... Топлина.
Пашкулче в пламъка. И сянка. Отминава.
Зелено. Чисто. Бяло. Чисто. Червено... Чисто.
Обръща се и му подава пухкавата си длан - още малко, още плахо, а искащо да се раздаде цялото.
Небето се разтваря. Иконена ласка от невидим, вечен свят се вплита с реалността.
Тихо е. Ръцете му се плъзват по пухкавото небе и рисуват с длани.
Те са семейство - те са бели. Те пристъпват към мен и се взират с очи на пегаси. Те са еднорози...
Тя ме усети - бяла, нежна, като перлена пяна, когато вълната се разбива в скалистия бряг и образува пегасена грива.
Оглеждам се - пред мен небе. Вслушвам се - пак ехти - небе. В мене е - небе е... Небе!