От България през Грами до Чикаго."Най-красивата музика на планетата"

Замисляли ли сте се дали българската народна музика е известна по света? Не в Космоса, а просто известна и разпознаваема ( и продаваема) за обикновения слушател?
За народ, който слуша всичко освен собствената си музика, е адски парадоксално да се гордее, че в Космоса лети "Излел е Дельо Хайдутин". Къде се къса връзката между огромното ни музикално наследство и съвременността? Може би в училище? Може би още в семейството?

Риторични или не, това са въпроси, които чакат отговор.

Станахме известни покрай "Кен Лий". То не бяха коментари, то не бяха анализи на феномена...Имаме късмет, че до американците трудно достигат европейски новини. Защото дъщеря ми е единственото българче в училището си -  как ли щяха да я поднасят, ако някой знаеше за Валентина Хасан?

Независимо дали го желае или не, всеки българин в чужбина е посланик на родината си. Другите (гърци, американци, испанци....) общуват с нас и заради нас си съставят мнение за българина въобще...
Затова аз днес изпитвам огромна гордост, че посланици на Родината ми в Чикаго са едни невероятни жени. 
Още през 1975 Марсел Селие нарече гласовете им "мистерия".
Джордж Харисън откри чрез тях българския фолклор.
Американската преса нарича изпълнението им "най-красивата музика на света".

А вчера много хора в църквата "Свети Климент" можаха да се докоснат до магията им на живо.
24 жени. 24-каратово изпълнение.

      

Концертът беше едновременно тържествен и трогателен. Църквата "Св. Климент" е католическа, с места за сядане за около 600 души. Пейките cа разположени от двете страни на мястото за богослужение и отпред (централните места се намират отдясно на снимката. Моята гледна точка беше от лявото странично крило).

     

     
      Централен купол. Под него се намираше по-голямата   част от публиката.

Величествена обстановка!
А ето как изглеждаше, оживена от магията:     

Първата част на концерта включваше бавни, емоционално наситени песни, в две от които като солисти пяха и Даниел Спасов и Милен Иванов. 
Сред публиката имаше много американци и сърби - както на концерта на Горан Брегович преди 2 години имаше пък много българи. Странно как в чужбина враждите ни избледняват, и изведнъж почваме да търсим и намираме по-скоро онова, което ни сближава, отколкото онова, което ни дели.
Зад нас имаше група от около десетина сърби (8-9 жени и един мъж), които много възторжено аплодираха всяка песен. А след "Полегнала е Тодора" мъжът, който доста приличаше на Наум Шопов (и със същото сурово изражение), плачеше.

     

След края на първата част Дора Христова - диригентът, реши да премести хора по-напред, може би защото акустиката под централния купол е по-добра. И изведнъж ние се намерихме на ръка разстояние от "сцената" - затваряш очи и сякаш си в Рая. 
Там вероятно звучи същата музика.

                   

И понеже започнах да пиша, задавайки си някои въпроси, и понеже нищо на този свят не е случайно - когато се прибрах вкъщи след концерта, ме чакаше един от отговорите. Една снимка.

              

Снимката, която получих вчера, е част от надеждата за утрешния ден на българската култура.
Това дете, което познавам от бебе, днес учи в музикално училище, а утре ще бъде един от новите посланици на България по света.