Тишината ме е погълнала.

Накъде ме носиш, тишина? И защо ти си ме прегърнала, а не радостта или поне Аврора. Току що се роди денят. Първият пролетен ден.

Тишина... Тихо спах. Тихо станах. Кафенце тихо си налях. Тихичко в съня си молитви редях.

Не искам амброзия. Не искам вечен живот. Не вярвам, че има шотландски боец. Аз просто... Просто... Търсих своя Авалон. Ама защо? Защо? Вместо феята Моргана - при мене дойде тишината?

Къде си ти, немирна фейо Моргана? Къде си?

Защо вместо теб понякога идва музата Ерато?

Навярно - защото теб просто те няма. А може би е нещо още по-просто... не си фея, а фата Моргана.

Но знам, кълна се и вярвам – има Авалон... има дори и нирвана.

Аз имам карта на света. На нея има острови и островчета. Има го и Ада, и Рая. Има остров на живота. Има остров на смъртта. Има го и Авалон. Има остров на тъгата. Има остров на радостта. А днес... Днес се събудих на острова на тишината.

"Тихо е върху водата, сякаш спи морето в мир...”*

Тихо е върху земята. Тихо е в душата.

Тихо кръвта ми пълзи по вените.

Тихо е...

Тишината заглушава всички звуци.

Тишината днес празнува.

Днес е ден на тишината.

Днес тя ме е прегърнала. Отварям си устата да кажа поне една дума, но тя поглъща всичко. Поглъща гласа ми. Поглъща думите ми. Поглъща мислите ми. Поглъща неродените ми желания.

Поглъща мен самата. И ме дъвче... дъвче... дъвче... тихо. И утре навярно тихичко ще ме изплюе. На кой ли остров ще съм тогава?

Ах, къде си ти Авалон? Как ли успях да се отклоня от пътя си към теб? Къде е този път сега?

Тишината натиска клепачите ми и аз не мога да си отворя очите, не мога да видя картата, не мога да видя къде е моят остров Авалон, нито как да стигна до него... не мога да видя коя съм днес. Тишината ме е прегърнала. Силна е нейната прегръдка. А мен тъгата ме е сломила и нямам сили да се боря. Нямам сили да напусна този остров. Остров Тишина...