Оптимист ли съм или песимист?

Оптимист ли съм или песимист?

Оптимистът намира начин да интерпретира преживяното като поука, а песимистът използва нещата, които му се случват като оправдания, които утвърждават негативизма му.

Когато прочетох тази мъдра мисъл за първи път не и’ обърнах внимание, но след време реших да се върна към нея и се замислих каква съм аз – оптимист или песимист?

Има моменти, в които наистина се оправдавам за неуспехите си и натискам педала на негативността до край, но като се замисля май по-често съм позитивно настроена, но дали винаги интерпретирам преживяното като поука, това е друг по-сложен въпрос. Изобщо, погледнато от страни научих ли се да се уча от грешките и неуспехите си или по-често продължавам напред без да се обръщам към миналото за поуки и не повтарям ли едни и същи грешки до безкрайност? Тук е по-добре сами да се сетите, че това са риторични въпроси. Аз обичам да си повтарям грешките, защото не обичам да се уча от тях, но и не дълбая до безкрайност по посока на негативни обобщения, просто вървя напред и до където стигна. Нали съм ви казвала, че съм номад по душа – гледам нещата от високо и на далеко...

Пък и като познавам вродения си наивитет съм по склонна да твърдя, че не се уча от грешките си, дори смятам, че изобщо не ги интерпретирам като поука и даже да си кажа, че това ще го запомня и повече няма да повтарям същите грешки, после пак продължавам да се чувствам тъпо, ако животът ми предложи втори дубъл на определени ситуации. Бе, много лесно се лъжа. Каква ми е тази моя душа, щом може все по един и същи начин да се усети като прецакана?:)))))

Тук се сетих за вица с гробището, където оптимиста вижда само плюсове.

Разбира се може да разкажете и някой по-весел.:))))