Она сидела на полу - Ф. Тютчев
На пода седнала сама
с очи загледани във нищо
се ровеше в куп от писма,
като в студено пепелище.
Държеше листите познати
и гледаше ги онемяла,
като душа от висината
към изоставеното тяло.
О, колко прелестен и скъп
живот, навеки отлетял!
О, колко мигове на скръб,
любов и щастие изтляли!...
Стоях мълчейки отстрани
готов да падна на колене,
и страшна жал ме нарани,
покойник сякаш бе пред мене.
с очи загледани във нищо
се ровеше в куп от писма,
като в студено пепелище.
Държеше листите познати
и гледаше ги онемяла,
като душа от висината
към изоставеното тяло.
О, колко прелестен и скъп
живот, навеки отлетял!
О, колко мигове на скръб,
любов и щастие изтляли!...
Стоях мълчейки отстрани
готов да падна на колене,
и страшна жал ме нарани,
покойник сякаш бе пред мене.
Она сидела на полу
И груду писем разбирала,
И, как остывшую золу,
Брала их в руки и бросала.
Брала знакомые листы
И чудно так на них глядела,
Как души смотрят с высоты
На ими брошенное тело...
О, сколько жизни было тут,
Невозвратимо пережитой!
О, сколько горестных минут,
Любви и радости убитой!..
Стоял я молча в стороне
И пасть готов был на колени,-
И страшно грустно стало мне,
Как от присущей милой тени.
Ф. Тютчев
Коментари