Обяснението..
Вманиачавам се в грешките си… така те се превръщат в много, много повече…
Спя и сънувам… спя и сънувам постоянно и не успявам да заспя и да се събудя. Сънищата не ми го позволяват.
Живея дните си и дните ми засядат в нощите. Присядат им и не им позволяват да ги смелят и изядат.
Трамвай желание беше в друг живот. Сега е някак повреден, а поправчикът му се е покрил нейде обиден, че никой не признава усилията му за моето, за твоето.. за нашето щастие.
Какво ми става ли? Какво може?!
Къде е монтажникът.. той и това знаеше и винаги успяваше да реагира на неща от този род.. толкова елементарни и банални.. ставащи постоянно под път и над път..
Рутина някаква, ежедневие за всеки.. и всеки го боли.. и всеки си го носи в себе си.
Да… това станах… една от всички… но дали е така…
Днес дочух, че не съм като другите хора … не съм като другите жени.. дочух го както обикновено. И това е рутина.. но този път дойде от по-близко. Това ме накара да се замисля над охлювът, който живее в душата ми и хамелеонът, който представлявам. Охлювът веднъж ме накара да се покажа, да излезна на вън и да се порадвам на Слънчо, дори си позволих дързостта да разперя рогца… после настъпи пробождането… опитах отново да се върна.. там на сигурно, в черупката… но тя беше обидена и не се реши да ме прибере отново…
Не се съгласи..
Останах наполовина отвън, а рогцата ми свити не смееха да погледнат и да се порадват на света навън, нищо, че за тях връщане назад нямаше и къщичката никога нямаше да бъде тази, която бе някога за тях…
Хамелеонът ме накара да заблудя света, че все още съм навън, макар и само наполовина и гледам с най-бистрите очи…
Никой не забеляза колко слепи са те… и колко уязвими..
Никой не забеляза колко са раними и колко лесно раняват, и колко ги боли, и колко те самите причиняват болка…
Това е… Не съм като другите жени…
„ Не си като другите хора….”
И това чувам… постоянно, но този път от близко.
Чувам го и без да го повтарят… защото го знам, макар за миг да бях като тях, другите хора.
От тогава, от изневярата на мен самата мястото не зараства… раната сълзи, кръвта се превърна в солени капки, бистри и прозрачни даряващи илюзията, че всичко е минало и сега отварям нова страница.
И какво стана… замислих се… зачудих се… почувствах, че трябва да дам обяснение… едно от редките, които давах на когото и да е..
Но на този.. на този, който имаше привилегията да е като другите хора бях длъжна да го дам… Той, който никога не ме е слушал… поне отдавна не го беше правил този път го направи.. поне това стори.. но аз не си дадох сметка..
Изказах мислите си на глас, мислите, които отказвам да чуя…
Да.. може би с един калпав опит мога да съм или вътре, там в къщата, или там - навън, на въздух.
Времето се завъртя… защо? Защо? – чувам постоянните въпроси, различни от тези, които аз самата си задавам:
„Защо… ти не си като другите, защо не реагираш като тях? Защо в поведението ти няма никаква логика? Защо повече се разбираш с тези – лудите.. отколкото с тези нормалните… ?!”
И тогава единственият истински отговор пак застана пред мен.
Заради самотата, заради приятелите, тези истинските, които живеят само вътре в мен… но не това е отговорът… отговорът е един – самотата.
Тя, която ми бе спътник през целия живот, тя която не ме напуска, дори и в най-оживена компания, тя която е моята прикрепена сянка.. тя и само тя.
Та… какво стана от мен ли?!
Познай, народе! Ха познай!
Аутсайдер наврян в общество, което отдавна го е приело. Стана нито мъж, нито жена, нито човек…
Докато отново в един момент не завалят въпросите..
„Защо? Защо се държиш така и защо постъпваш по този начин и реагираш по този начин… Аз ти правя добро, а ти се обръщаш и отгризваш ръката, която ти подавам, отгризваш вече поетата моя ръка, заедно с твоята собствена и после.. после питаш къде са ти ръцете…”
Къде наистина…
Моите точки са три.. но упорито двоеточието ми се навира.
Не сменяй темата, Кекле, не я сменяй, мойто дете… кажи на народа да знае и да не пита повече, да не задава въпроси без значение от близо ли са или са далеч…
Ето защо.. ето за това! Ето за това постъпвам така.
Когато 19 години живееш сам, абсолютно сам и времето върви и колкото да върви ти си оставаш именно такъв, какъвто си бил, макар и с по-различна опаковка.. може би ставаш по-добър актьор и някъде вътре в теб остава да живее единственото истински нещо, което е давало и дава храна за душата. Обичта към малки деца, животни, дървета, треви и птички.. дори обичта към злото и възможността да го причиняваш, даващо много повече възможности отколкото самата обич.
Ето защо се научаваш да усещаш хората, макар и те съвсем да не са от твоята порода. Раждаш се сред тях, живееш сред тях.. но ставаш хамелеон.. нагаждаш се към всеки, ставаш какъвто си поискаш. Лишаваш се от идентичност… нямаш такава, а околните остават заслепени именно от нея и липсата й.
Ето за това… Живееш сам, свикнал си само така да живееш, защото ти можеш, защото така не оголваш месата си и не правиш никому ненужни жертви, защото тогава не заплюваш себе си.. не взимаш нищо даром, нито пък подаряваш.. нито пък имаш някаква нужда да го правиш.. Имаш нужда само от тишина и почивка от цялата тази паплач около себе си, която упорства и иска за счупи черупката ти, да свали маските ти и да види оголени месата ти.. и после да се нахвърли.
Защо...?
Какво е шемет ?
Кекланке ни са променяи, пък да става каквото ще. :)
А-а-а-а-а-а, немога да го понеса. За втори път го изтривам тоя разказ. Защото ще го публикувам. Железен, един от любимите ми. Вземи го публикувай, сега пак го нямам....Shit,futus pizda musy,domnolye....
Звучи парадоксално, но мисълта ми е, че героят от книгата бива осъден, защото не играе по правилата. В този смисъл той е чужд на обществото, в което живее, и блуждае встрани от него, из покрайнините на личния си живот, самотен и сетивен. Ето защо читателите се опитват да го възприемат като отрепка. Но не е така. Всъщност Мьорсо просто отказва да лъже. "Чужденецът" е историята на един човек, който без героическо поведение приема да умре заради истината. За мен Мьорсо не е отрепка, а беден и гол човек, влюбен в слънцето, което не хвърля сенки... Чрез него се опитах да изобразя единствения Христос, който ние заслужаваме." - Албер Камю
Сетих се като прочетох за оголените меса и нахвърлянето...
.."влюбен в слънцето, което не хвърля сенки"..
Втората вест е, че дори и да станеш най-нормалната (семейство, деца, вила и пр.) пак ще си бъдеш особена и самотна. И аз съм се чудел каква роля ми е отредена в живота и все съм стигал до извода, че каквато и да е, тя все ми отрежда място встрани, до стената, мястото на наблюдател и анализатор. Все съм се плашил, че това място в никакъв случай не се връзва с ролята на генератор, но си мисля, че съм се лъгал. Ако повече ти харесва, можеш да възприемеш тази роля пък като на Ангел-хранител. Във всеки случай не бива да се бъркаш с резонатор.
Прочие, защо не си разшириш хоризонта?