Обещах си да разбера

Обещах си да успея и да победя всичко това, обещах си да следвам пътя, който е точно пред мен, обещах си да намеря, онова, заради което появяването ми на този свят не е било някаква проста игра на „тука има, тука няма”...

 Обещанията... Какво са обещанията пред целия този хаос наоколо, какво представляват желанията, чувствата, мислите осезанията, нашите мнения и светоглед?

 Нима някога просто ще престанем да съществуваме, сякаш не ни е имало изобщо, нима прашинките по пътя са остатъци от отдавна забравени души, оцелели през времето и дошли в този, моя, твоя, нейния, или неговия свят... в нашия свят?!

 Можем ли изобщо да наречем нещо тук свое, да го прегърнем и да кажем, че дължим всичко на някаква случайност, че ние нито притежаваме нещо, нито сме притежавали, нито изобщо някога ще притежаваме?!

 Нарязох дланите си, защото не повярвах, че във вените ми тече кръв.

 Унищожих душата си, защото не повярвах в съществуването й, повиках Летачите, за да ми обяснят що е това реалност, накарах Злото да дойде и да доведе своя приятел Дявола.

 Исках да узная за неговата реалност, за неговото съществуване и власт...

 Дали има власт и дали изобщо би имал, ако нас хората ни нямаше, за да му я дадем, дали той не се е отдал в службата си на хората и дали хората дават смисъл на съществуването му...

 Дали, дали...

А какво правим, когато самите ние почнем да не се понасяме, какво правим, когато се превръщаме в единаци и преставаме да се усмихваме, преставаме да се борим, защото няма вече за какво да го правим? Какво става, когато нещо ни хване за ръката и ни поведе в неговия свят, без да ни попита какво искаме, защото сме като опърничаво влюбено девойче и самите ние се противопоставяме на това, което е добро за нас и което всъщност желаем, но не смеем да изречем?!

 Какво се случва тогава?

 Нима остава една прашинка?!