Няма такава държава, няма такъв град

/пак из другия сайт,посветено на пенсионерския въргал на Случайна./

След поредно пукане на гума за тази година (валеше и дупките бяха минали под прикритие), ми се наложи да се кача на трамвай 11. Няма да коментирам дупките, обаче, защото те вече са един вид част от пейзажа, мила родна картинка, някак си е чиста загуба на време да се коментират. Пътуването с трамвая, обаче, беше истински екшън. Изобщо не преувеличавам.
Точно една спирка след като се качих, се чуха викове. Понеже бях седнала от лявата страна, виждах какво се случва на спирката предимно през вратата. И какво видях? Две глави, на младеж на около 23-24 години и на охранител-пенсионер ( разбрах по по униформата му, когато се качи) се БИЕХА. Младежът засили пенсионерът в трамвая, чу се ударът в метала, двамата се въртяха и налагаха (или по-скоро младежът крещеше и налагаше, другият се опитваше да се опази). После пенсионерът успя да се качи в трамвая, а младежът сипеше някакви заплахи отдолу. Когато трамваят тръгна, видях през прозорецът, че на улицата има спряна кола, приличаща на голф, но не се загледах.
Ще си помислите, че някой реагира по някакъв начин на случката? Нищо подобно. Пенсионерът, наричан така условно, защото човекът може и да не е в пенсия още, се изтупа, намери си седалка и седна, продължавайки да гледа със страх през прозореца дали случайно биячът не го преследва. Трамваят запази мълчание. На една от спирките, успях да чуя сигналът, който мъжът подаде явно на 112 (или в полицията, не знам). Оказа се, че младежът не е спрял на трамвайната спирка, когато трамваят е идвал, пенсионерът му е направил забележка и тогава младежът е излязъл и започнал да го бие.
Едва ли имам думи да опиша смута си от цялата ситуация. Не защото ме е страх от боеве, или от болка. А защото ме е страх от лудост.  Не мога да нарека по друг начин поведението на човек, на който му е направена забележка, за негова ГРЕШКА, и той вместо да се извини, слиза и БИЕ! Това си е чиста проба лудост.
И лудият не просто бие, а никой не го закача, докато извършва това деяние. На мястото на охранителя настоящ или бъдещ пенсионер, можеше да бъда аз. Можеше да бъде всеки от нас, който се е опитал да си защити правата. И който и от нас да биеха, останалите просто щяха да гледат. 
Често разказвам историята за младия татко в парка, който реши, че трябва да защити детето си от моето джавкащо покрай него кутре (джавкаше, но не е нападал!). В резултат, бях леко понаритана. Е, не мога да кажа, че съм яла бой, но си спретнахме 5 минутен въргал, по време на който хората наоколо просто гледаха. Явно беше твърде трудно да се прецени вината - от една страна съм момиче, той мъж, от друга, аз имам куче, той дете, което плаче. Сложна дилема. А отговорът е толкова прост - боят не може да е начин да се реши такъв проблем! В крайна сметка, ако се беше случило най-лошото и кучето беше ухапало, беше логично детето да се заведе на лекар по най-бързия начин, и да се викне полиция за собственика на кучето. Ако няма ухапване, а само стрес, можеше да се мине и с предупреждение. Но не, младият татко намери за нужно, да покаже колко е силен в защитата на детето си, давайки му пример как се решават проблемите  - с бой.
И едно такова порастнало дете, вчера демонстрира как и той може да решава проблемите си с реални и виртуални заплахи. С БОЙ. И за какво? Защото някой се осмелил да му направи забележка. Защото някой се е осмелил да му говори, докато той, безсмъртният, се е возил в колата си, сляп и глух за всички останали. Същото това леке, утре може да нападне всеки от нас. Но това не е истински страшното - винаги ще има лекета. Страшен е страхът. Страхът да се намесиш, да вземеш отношение, да спреш боя. Да гледаш и коментираш в последствие е лесно. Но на място, на спирката, нито един мъж не се намеси. Всички станаха внезапно глухи и слепи. Колко удобно.
Искаме гражданско общество. Говорим за него, говорим за поемане на отговорност, говорим за отваряне на очите. Е, никой не желае да си отвори очите. Щом посред бял ден, в 4 следобед, могат да те набият на трамвайна спирка и никой да не се намеси, значи няма за какво да говорим. Няма гражданско общество, защото няма граждани. Всички са толкова оскотяли, че е трудно да говорим дори за хора. Камо ли за граждани.
Ще попитате аз какво направих. Абсолютно нищо. Защото аз съм една от вас - скована от шок, от пълно неразбиране защо двама души ще се бият на спирката насред пълна тишина. Но това не е оправдание. Особено съжалявам, че не успях да заснема случката, за да пусна боклукът във vbox, да се гледа какъв е нещастник. Но, всичко се случи за секунди и възмездие няма да има.

И за да довърша черната серия, 20минути по-късно се возих с група тинейджъри (около 14годишни) в рейса, бяха представители на някакъв футболен клуб, но изглежда се бяха чупили от тренировка. Държанието им беше, разбира се, каквото описанието предполага - викове, нецензурни изрази на висок глас, едно от момчетата дори се преобу (нещо което мен не ме притеснява, но момчетата силно се превъзбудиха от невероятно смелото деяние). Няма да ви занимавам с тинейджърски глупости. Ще ви кажа две неща.
Първо, никой ама НИКОЙ не им каза нищо на хлапетиите, дори не смееха да ги погледнат. На мен ми бяха по-скоро интересни.
И второ, две извадки из любопитните им разговори:
"Мен баща ми вече ме пита, ти ходиш ли на училище изобщо?" (смях)
"А пък аз се прибрах в 9 и половина вечерта, и никой не ми каза нищо. А пък бях първа смяна. Майка ми (не чух), а баща ми (май каза че е гледал телевизия)".
Това са гражданите на утрешния ден. Това са хората, които ще карат голфове и ще налагат съгражданите ни по спирки, улици, болници, училища, общо взето навсякъде. Тези малки гаменчета, от които никой не се интересува и които родителите са оставили да се възпитават сами, те ще бъдат бъдещото гражданско общество.

В този пост няма да има високопарни призиви. Просто съм твърде отвратена и потресена от краткия си престой в градския транспорт. А такива случки има твърде много. Въргали между лели и пенсионери, между биячи и пенсионери, между пенсионери и пенсионери. И между всички останали. Не знам кога обществото ни стана безчуствено към чуждата болка. Вероятно това е страничен ефект от личната болка. Но така или иначе, оскотяваме с темпове, надвишаващи критичната стойност. Може би вие си мислите, че не сте от тях. Аз също си го мислех донякъде. Докато не станах свидетел на поредния обществен въргал и не взех отношение. А в момента, в който се откажеш от правата си, ти ставаш съучастник на биячите - реални или виртуални.
И ако си мислите, че родната полиция ни пази, помислете пак.