Няма заглавие-чакам предложения

Снегът падаше нежно по бледото й лице, сякаш, за да я помилва и успокои, за да й покаже, че има искрица надежда в непрогледната тъма. Но тя знаеше, че това беше всичко, че нищо няма да е същото, а толкова й харесваше. Всички тези мисли нахлуваха в главата й, дори не чувстваше студа плъзнал се по ходилата й, просто стоеше и наблюдаваше отдалечаващото се момиче. "Ще се върна." беше й казала потъналата в мрака женска фигура. Но тя знаеше, че това не е истина, че последните 5 минути бяха края на едно приятелство. Естествено, че щеше да се опита да поддържа контакт, но това едва ли би било възможно поради един простичък факт, който не й даваше мира.

Може би беше наивна, когато си мислеше, че те двете – най-добрите приятелки, никога няма да се разделят. Колко глупаво й изглеждаше в момента всичко, което си бяха запланували – как ще учат заедно, ще живеят заедно докато са в университета, ще обиколят света, дори мечтаеха да отидат в Холивуд, за да станат актриси (умихна се леко при спомена за тази глупава мечта), но най-важното беше, че щяха да останат приятелки завинаги...Спомените нахлуха в главата й. Спомни си, сякаш беше вчера, първата им среща. След това за секунди пред погледа й преминаха като на лента всички весели и тъжни моменти, които бяха споделили. И ето, като че ли пак разговаряха за момчета  „Вечната ни тема.” си каза и се засмя. Но този смях я върна към реалността.

Колко много й се искаше да побягне, да спре най-добрата си приятелка – нейната опора в живота. Дори замръзналите й крака в снега нямаше да я спрат, но... нещо друго й попречи и макар да не искаше трябваше да го приеме. „Това е нейният избор. Сега аз трябва да направя моя” и в момента, в който изрече тези думи, на пук на всичко и всички започна да бяга. Не усещаше краката си, но мисълта за прекрасните моменти я мотивира повече. И тя бягаше и се смееше, сякаш се бе върнала назад в онова безгрижно време...  но всичко изчезна за миг, когато се препъна и падна в калта. Надигна се леко и се огледа, търсеше я с очи, търсеше най-добрата си приятелка, но наоколо нямаше жива душа. За миг всичко й се стори като сън. Усмихна се при мисълта, че всико това не е било истина, че всичко си е по старуму. Стана и се прибра в къщи сякаш нищо не се бе случило, сякаш не бе загубила най-добрата си приятелка, сякаш онази...(даже нямаше думи да я опише) безмилостна и безсмислена война не съществуваше. Легна си спокойна и заспа.

Сутринта се събуди и побърза да стане и да разкаже на приятелката си какъв нелеп сън бе сънувала. Но нея я нямяше... Доста пребледняла  реши да пусне телевизора. От него се чу разтревожен глас на репортерка, а екрана показваше ужасяващи кадри. Момичето осъзна, че сънят й не бе сън, а реалност и че война всъшност имаше, ВОЙНА, в която можеше да загуби най-добрата си приятелка. Взирайки се в екрана, без да чува гласа на репортерката, сви се на кълбо и зарида. Плака дълго, а нямаше кой да я утеши...