Някога, някъде... 2

Ани се чудеше дали изобщо е възможно да се свикне с жегата тук. Кремът против изгаряне беше спасил голите и рамене, но беше твърде малко и вече беше свършил. Изкушаваше се да отреже крачолите на широките си панталони, но мисълта в какво ще се превърнат незащитените и крака на убийствения пек я спираше. Друсаха се в издъхващия джип по нещо, което някога може и да е било речно корито към най-отдалеченото селище в региона. Съмненията и от последния ден се бяха превърнали в увереност и сега отиваше в безименното село, само защото беше свикнала да изпипва нещата докрай. Пренебрежителните погледи на местните я дразнеха, преводачът и си позволяваше да скъсява дистанцията твърде много и забележките, които не превеждаше ставаха все по-дълги. Край, това е. Довечера ще се обади на "Даст-Маан" и ще им каже да вървят на майната си. Тук просто нямаше работа за нея.

След малко повече от час реши, че е изчерпала последните възможности. Водата в пластмасовата бутилка, която винаги носеше със себе си, беше почти завряла и не ставаше за пиене. В центъра на селището имаше някакво подобие на кладенец, но инструкторите изрично я бяха предупредили да не рискува.Чудеше се дали е достатъчно бясна, за да вдигне ужасяващ скандал на холандците или просто да хвърли папките и да се разреве направо тук, по средата на прашната улица. Не беше скандалджийка и почти никога не повишаваше тон и определено нямаше да достави удоволствието на местните да я гледат как се предава.

Оставаха не повече от десетина метра до джипа, когато пред нея спря новичка Тойота и преди да разбере какво става, две силни ръце я издърпаха през задната врата. Вътре беше прохладно, явно климатикът работеше добре. Заради високата облегалка не можеше да види добре шофьора. На задната седалка до нея седеше едър бял мъж. Имаше нещо смътно познато във физиономията му.

- Умна си кукло - ухили и се похитителят и - Доста си приличаме със стария, нали?

"Кукло" определено и дойде в повече, но русото копеле изобщо не се трогна от шамара. Вместо това избухна в смях и съвсем неочаквано я зашлеви. Слънчевите очила излетяха и Ани едва не загуби съзнание. Трябваха и няколко секунди, докато отново започне да мисли, въпреки пищенето в ушите. Дори и това да беше сина на шефа на "Даст-маан", явно не беше приятелски настроен и не беше дошъл тук, за да и помогне. Съмненията и, че някой подава грешна информация на фирмата придобиваха основателно обяснение. Беше се набъркала в нечия игра и трябваше много бързо да измисли как да се измъкне. Силата беше явно на страната на русия кретен. Най-вероятно беше и достатъчно умен, след като беше успял да заблуди всички във фирмата.

- Стой спокойно, кукло. Не искам да повредя сладкото ти личице. Не още. Ще напишеш доклада си точно така, както аз ти кажа. Ще го прегледам. И ако ми хареса, ще ти позволя да го изпратиш. Мога да свърша тази работа и сам, а теб да оставя на Н'г-буа и Мувабе, а те обичат да се забавляват с бели момичета. Искам да го напишеш ти - ще изглежда автентично и баща ми ще му се довери. Но ако дори един ред ми прозвучи двусмислено - знаеш какво те чака, кукло.

На Ани и се догади. Беше наясно, че каквото и да направи, рано или късно щеше да стане играчка за двете маймуни отпред. Дори не искаше да си го представя. Но ако приемеше да напише фалшивия доклад, щеше да спечели малко време. Студеносините очи я следяха неотклонно, сякаш виждаха мислите в главата и и тя извърна поглед. Нямаше измъкване...


***

Беше почти обяд, когато Румен се появи с чаша горещо кафе и сръга доста неделикатно Жоро да става. Размина му се, най-вече защото кафето беше истинско, а не като буламоча, който им бяха предложили предната вечер. След закуска обсъдиха предстящата среща. Румен някак беше успял да отложи срещата, без да спомене нито дума за инцидента.

- Виж, братле, ако само им споменеш за терористи, можеш да забравиш за каквато и да било сделка. То и сега не е ясно дали не са научили, но мисля, че успях да ги кача на върбите.

Жоро се разсмя. Не беше чувал този израз отдавна.Спомни си пак за Ани и че не и се беше обадил все още и усмивката му помръкна. Имаше и други начини, но след като си бяха направили труда да му подменят телефона, най-вероятно следяха и комуникациите на Румен. Тъпа ситуация. Съсредоточи се върху думите на приятеля си.

- Действаме както се бяхме разбрали - аз поемам преговорите, ти - техническите детайли. На тях това им е нужно, братле и ще клъвнат. Ако си готов, вади тефтерите и да перговорим. Аз ще ти задавам въпроси, а ти ще отговаряш. Знам, че си в час, но английският ти малко ме притеснява и не искам да се издъним заради някоя глупост, окей? И стига си се цупил, ако си добро момче, довечера ще те заведа на едно страхотно местенце. Пиячката е сносна, девойките - екстра. Споко, няма да те издам на Ани, ако ... - Румен млъкна на средата на думата - Ей, к'во става, братле? С Ани нещо да не сте ...

Жоро само сви рамене. Не гореше от желание да обяснява на приятеля си неща, с които и той самия не беше съвсем на ясно. Знаеше само, че трябва да намери безопасен начин да и се обади. Искаше да чуе гласът и, поне за няколко секунди. Минаваха му какви ли не откачени планове - от това да си поиграе на котка и мишка с тъпаците, които му бяха сменили телефона, до това да грабне апарата на някой, който си говори на улицата, а такива имаше в изобилие и да се обади на Ани докато бяга. Не беше добра идея и го знаеше. Тукашната полиция беше тотално лишена от чувство за хумор, а ако копелетата следяха интернет връзките на Румен, вероятно можеха да си позволят достатъчно добри специалисти и едва ли можеше да ги заблуди. Не беше на своя територия и осъзнаването на този факт не му помагаше.

Късно следобед, когато бяха преминали по няколко пъти пез всички възможни въпроси и умуваха каква храна да си поръчат, му хрумна, че може би гледа прекалено много филми. "Прави нещата просто" - златно правило, което за момент беше забравил. От компютъра на Румен остави кратко съобщение на един от форумите, които знаеше, че негови приятели посещават редовно. Нямаше как да проследят всички. След по-малко от час имаше отговор, който го изненада. Ани беше заминала на някакви курсове в Хага.
В момента, в който приключеха с преговорите тук, щеше да вземе първия самолет за Холандия, да отвлече Ани от каквито и курсове беше решила да посещава и да си направят една страхотна обиколка по добрата стара Европа. Можеше и просто да се появи с един камион цветя и да се заключат в хотелската стая за неопределен период от време, а после да си направят обиколка.

Следващите три дни бяха наситени със срещи с какви ли не умници, безкрайни демонстрации и обяснения, завършили с изненадващо кратък делови разговор и почти церемониалното подписване на договора. Първия удобен полет беше едва следобеда на следващия ден и вечерта направиха сериозна обиколка по баровете, да полеят успеха.

В Хага го очакваше изненада. Още на летището си купи друг телефон и набра номера на Ани. Приятен женски глас започна да му обяснява на няколко езика, че абоната не отговаря. Намери хотел и продължи да звъни през половин час, докато накрая се отказа и се обади до офиса на Ани в София. Секретарката му изпрати два телефонни номера - на хотела, в който Ани беше отседнала и на фирмата, която я беше поканила. От хотела обясниха, че въпросната дама е заминала предишния ден и не е оставила координати. Беше твърде късно да звъни до фирмата, някоя си "Даст-Маан". Закъде ли е тръгнала? Явно не за България, защото секретарката щеше да знае. Дали не е решила да го изненада в Щатите? Реши да изчака до сутринта. Имаше голяма вероятност от фирмата да знаят нещо.

Знаеха. Оказа се, че Ани не е била тук на курсове, а фирмата и е наета от "Даст-Маан" за важно проучване. Наложи се да отиде до офиса на въпросните "Даст-Маан" и след досадно дълго обяснение, секретарката най-после склони да му каже къде е заминала Ани.
- Съпругата Ви е невероятна жена, а сега разбирам, защо е избрала Вас - усмихна му се дребната блондинка преди да го изпрати.
Жоро преглътна забележката, че всъщност не са женени. Тя наистина беше невероятна жена, а останалото просто нямаше значение.
А така! Сега пък Судан. Къде на майната си е тая дупка? Една бърза проверка от близкото интернет-кафе му даде отговор на този и още няколко въпроса, в това число и разписанието на полетите. Успя да измъкне от банкомата известна сума пари в брой и накрая реши, че разходка по дивата пустош на Африка може би не е по-лоша идея от мотаенето по Европа. Чудеше се какво да прави през оставащите до полета почти два дена...

***

Русият ненормалник, когото негрите наричаха Тил, написа на един лист базовите данни, които трябваше да фигурират в доклада, обясни и, че разполага с едно денонощие да го завърши и изчезна нанякъде. Бяха я оставили в скрита сред скалите, видимо нова постройка. В стаята остана и шофьорът на Тойотата, с която я бяха докарали. Похотливия му поглед никак не и помагаше. Беше забелязала десетина въоръжени мъже да се мотаят отпред, сигурно вътре имаше и други. Работеше климатик, вероятно захранван от генератор - скъпичко удоволствие за тази част на света. Не знаеше каква игра се играе тук, но явно не беше на дребно. Синчето явно беше намислило по някакъв начин да заграби семейните капитали с които бащата никак не искаше да се раздели. Ани винаги беше смятала, че подобни неща се случват само по филмите.
За да не гледа повече противната физиономия на пазача си, започна да пише. Можеше да подреди данните така, че да изглеждат като истински, но цялото и същество се бунтуваше срещу подобна измама. Вероятно това щеше да убеди стария да инвестира огромна сума в нещо, което на практика не съществува. Какво ли смяташе да прави синът му с тях?
Знаеше, че в Африка има огромни находища на злато, диаманти и ценни метали, но едва ли бяха точно в тази пустиня. Дали пък младия Тил не се канеше да спретне някоя гражданска война? Всъщност, не и пукаше особено. Далеч по-важният въпрос беше как да се измъкне от тук.

Беше се улисала в нагласянето на разчетите, когато пазачът доближи до нея и я хвана за косата. Лъхаше на бира и вкиснато. Преди Ани да се опомни, чернилката пъхна ръка под презрамката на потника и рязко я дръпна. Материята обаче се оказа здрава и болезнено се впи в рамото и, като почти я изправи. Ани побесня. Продължавайки движението, се завъртя и тресна разплутата физиономия пред себе си със всичка сила. Беше едва четиредест и осем килограма, но негърът не очакваше подобна реакция и се строполи изненадан на земята. Ани сграбчи стола на който седеше и го стовари върху главата му и продължи да го удря, докато усети, че тялото на пода от известно време не мърда. Хвърли стола и го ритна с все сила за довиждане. Нямаше начин останалите да не са чули шума, но вероятно са решили, че М'бонго или както там се казваше проснатия на пода кретен се забавлява.

Ани нямаше намерение да проверява колко дълго ще чакат, преди някой да реши да провери какво става. Вдигна дебелия плат, който заместваше щорите и отвори прозорчето. Не се виждаше никой от тази страна. Измъкна се и хукна приведена край скалите.

***

Този път никой не го задържа, дори не прегледаха внимателно багажа му. След известно разпитване, Жоро намери желаещ да го закара до Дансур - това беше мястото, където според секретарката от "Даст-Маан" беше заминала Ани. Млад негър с широка усмивка го заведе до праисторически УАЗ, неизвестно как оцелял тук и по пътя надълго и нашироко му обясняваше всичко за пустинята и няколкото оазиса. За съжаление запаса му от английски беше твърде ограничен и честичко преминаваше на своя език, без да се интересува, че Жоро не разбира и дума. Дали защото беше авантюрист по природа или защото се беше впечатлил от няколкото зелени банкноти, които Жоро му предложи, гонеше древния руски джип на предела на възможното. Пренощуваха направо на пътя, който отдавна не беше асфалтов и продължиха на зазоряване.
Пристигнаха в Дансур около осем сутринта. Жоро се чувстваше като разглобен от безкрайното подскачане, но искаше да види Ани, а после можеше и да поспи. Вечно ухиления му шофьор размени по няколко думи с малцината минувачи и му съобщи, че тази, която търси е заминала неотдавна към едно отдалечено селце на запад. Жоро само сви рамене и му подаде още една банкнота. Чудно как доларите, които смени на летището в Кайро, предизвикваха такъв ентусиазъм. Сред колибите се забелязваше малък джип Сузуки в последна фаза на разпадане. Като наближиха селото, Жоро накара шофьора да спре. Тя беше там. Гледаше я как ходи замислена по прашната улица - от тук изглеждаше почти като дете с папките под мишница, с широките панталони и прилепналия потник, косата вързана на опашка и огромните слънчеви очила, които криеха половината и лице. Точно както първия път. Да, тогава беше зима и Ани беше с куп дрехи и се намираха в оживения център на София, но ... нямаше значение. Жоро знаеше, че я открива наново всяка сутрин и нямаше изгледи да му омръзне...

Тъкмо се канеше да каже на шофьора да продължи, когато на висока скорост край тях прелетя подозрително лъскав джип. Тойотата със затъмнени стъкла спря рязко на по-малко от метър от Ани и някой просто я издърпа вътре. Папките се разпиляха по земята, вратата се затвори и сред облак пушилка сребристия джип продължи напред.

- Карай! Карай бе, карай, мамка ти - крещеше Жоро, без да забелязва, че шофорът едва ли знаеше български.

Младият негър го гледаше с неразбиращо изражение и не предприемаше нищо. Което му костваше два избити зъба и твърдо приземяване в прахоляка. Уазката поднесе и докато буталата се чудеха дали да не изскочат от местата си, тромаво пое след изчезващата Тойота.

 <<Предишна            Следваща>>