Някога, някъде... 1
- Моля, всички пътници да седнат по местата си - събуди я приветливо-безжизнения глас на стюардесата. Раздвижи се колкото можа на неудобната седалка. Вече съжаляваше, че не изчака полета на следващия ден, за който имаше резервирано място. Не трябваше да започва така.
Преди около година и половина беше започнала собствен бизнес. Агенцията и беше малка и всъщност се състоеше от нея самата и Ваничка, която беше и секретарка и помощничка, а често и финансов съветник. Откакто работите потръгнаха, си беше пожелала именно това - сериозни клиенти със сериозни изисквания.
Дори не беше заради парите. И в България беше затрупана с работа, дори си позволяваше да отказва поръчки - нещо, заради което повечето от колегите и в бранша и завиждаха, а някои откровенно я мразеха. Но и липсваше предизвикателството, за което отдавна вече се чувстваше готова. Нещо голямо и важно.
И предизвикателството най-накрая беше дошло под формата на кратък телефонен разговор и билет за следващия самолет до Хага. В просторния офис на "Даст-Маан Ко" един червендалест гигант на около петдесет с бледосини очи, от които лъхаше хлад в пълен контраст с широката усмивка и дружелюбните жестове и беше повторил част от онова, което вече и бяха казали по телефона - че са направили проучване за методите и резултатите на водещите фирми в бранша от няколко страни и са се спрели на нейната. Тогава, по телефона и стана наистина приятно, че я нареждат сред най-добрите, но сега се почувства обезпокоена. Не беше сигурна кое я тревожи повече - дали мъртвешкия поглед на сините очи или мястото, където искаха да отиде. На пръв поглед нямаше причини за безпокойство, а условията, които и предложиха бяха отлични и все пак ...
Следващите два дни бяха запълнени със срещи с какви ли не специалисти и никога не беше съвсем ясно кога и обясняват подробности за предстоящата работа или за специфичните особености на страната и хората, които щеше да срещне там и кога просто я изпитваха. Късно следобед се прибираше в хотела изтощена и след поредния неуспешен опит да се обади на Жоро, се накисваше за дълго във ваната. Не беше в настроение за разходки и прекарваше вечерите пред лаптопа.
Жоро беше заминал за Щатите на някаква среща един ден, преди холандците да я потърсят. В отношенията им имаше едва доловимо напрежение напоследък, а той замина твърде набързо. И нещата останаха недоизяснени - нещо, което досега не се беше случвало. Не се беше обадил и не вдигаше телефона.
И когато на третия ден от "Даст-Маан" и съобщиха, че резервацията и за Хартум е след два дни, сама предложи да вземе тазвечерашния самолет. Секретарката - миниатюрна блондинка с кукленско лице - леко притеснено и съобщи, че свободни места има само в икономична, но Ани вече беше взела решение.Знаеше, че не иска да стои тук още два дни без да има какво да прави. Градът беше ултрамодерен и вероятно красив, със сигурност имаше какво да се види, но самата мисъл да се мотае по мокрите улици не и се понрави. Нямаше нищо против дъжда. Но това тук не беше просто дъжд, а някаква непрекъсната стена от падаща вода.
Сградата на летището в Суданската столица изглеждаше зле - стара и олющена, с мъртвите скелети на недовършени хангари. Твърде много въоръжени мъже се въртяха без ясна цел наоколо, но все още беше твърде сънена за да обръща внимание на всички детайли. Сред рехавата тълпа в залата забеляза възрастен негър, който държеше омачкан лист с нейното име и се насочи към него.
Половин час по-късно прашния Ленд-Ровър се носеше по сносното асфалтово шосе, отдалячавайки се на юг от столицата. Ани не забелязваше нито жегата, нито прахоляка и почти не слушаше какво и говори шофьора. След краткото запознанство се оказа, че въпреки доисторическия си вид е едва с десетина години по-възрастен от нея. Сега дърдореше нещо за децата си и переспективите пред Судан.
Нещо не беше наред. Не знаеше какво, но тягостното чувство се засилваше. Нямаше как да се е случило нещо с близките и - беше се чула с тях от летището в Кайро, при смяната на полетите и всичко беше нормално. Жоро? С него нямаше връзка от почти седмица, но ... едва ли. Нещо ставаше тук, на място. Винаги беше казвала, че няма вяра на предчувствията и ги определяше като бабини деветини и започваше да се ядосва на себе си.
Всички бяха забравили да и споменат две неща: че в Судан има такава огромна пустиня и че мястото, където я пращат, всъщност е приблизително в центъра и. Миналата вечер бяха преспали в някакво селце по пътя, в нескопосана барака, обявена от собственика за хотел. Нямаше баня, но за сметка на това имаше бълхи, които я бяха белязали с няколко големи синьо-лилави подутини. Асфалтовия път беше свършил и сега се носеха в непоносимата жега по едва забележими коловози в изпечената земя. Шофьора беше позагубил обичайната си разговорливост и току се оглеждаше неспокойно във всички посоки. На въпроса дали очаква нещо, само беше направил опит да се усмихне и измърмори "всичко е наред", но доста неубедително.
Пристигнаха без произшествия в Дансур малко преди дванадесет. Селището беше доста по-голямо от тези, през които бяха минали досега и се кичеше с титлата град. Беше по-скоро оазис с петдесетина каменни постройки и двойно повече бараки. Е, поне в хотела имаше вода и чаршафите бяха чисти. В бара на тясното фоайе имаше само един човек - бял, на около петдесет с вдървеното изражение на перманентен запек на конската си физиономия. Кимна и едва забележимо и пренесе вниманието си обратно върху запотената чаша с кехлибарена течност.
Следващите дни обикаляше по околните селища, разговаряше с хората, понякога влизаше в домовете им. Бяха и дали за преводач и придружител един хилав младеж, почти дете. Караше нещо, което някога може и да е било Сузуки, говореше разбираем английски и никога не превеждаше всичко. Предположи, че не знае всички думи и предпочита да си замълчи, отколкото да се изложи пред бялата лейди, както я наричаше. От време на време някой от мъжете подхвърляше забележка, на която младежът само се хилеше и я поглеждаше лукаво, но Ани и без превод се досещаше за какво става дума.
Вечер се прибираше в хотела и докато си почиваше, подреждаше записките си и данните, които беше получила през деня. Знаеше, че не бяха много хората в бранша, които можеха да направят анализ и същевременно не се бояха от полевата работа. Повечето предпочитаха да изпращат на терен новобранци или наети специално за целта доброволци, а после да обобщават данните в уютните си кабинети. Предполагаше, че именно затова холандците бяха избрали нея. Само, че картината която виждаше тук никак не я радваше. Или някой беше подал грешна информация на "Даст-Маан" или си правеха някаква шега с нея. Беше готова да състави доклада си още сега, въпреки, че бяха минали само три дни. "Тук няма нищо и на никой не му пука" би изчерпало цялото му съдържание. Дали не беше някакво изпитание? Мина и през ум, че може би тя самата не забелязваше нещо важно. Нямаше да е никак добре ако започнеше с провал, затова късно вечерта най-накрая взе решение да обиколи няколко места още веднъж, и чак тогава да опита да се свърже с "Даст-Маан" и да поиска някакви инструкции.
Жоро седеше в крайпътното заведение пред изстиващия сандвич и се чудеше какво да прави по-нататък. Всичко беше тръгнало с краката нагоре от самото начало.
Преди няколко дни беше отишъл до Пловдив и беше прекарал две безсънни нощи в лабораторията на една от тамошните фирми, докато открие защо тест-анализатора, който беше разработил по тяхна поръчка, понякога дава съвършено абсурдна информация. В края на краищата се оказа промишлен дефект в единия от датчиците. Докато се прибираше, уморен и изгладнял, се обади един стар приятел от Щатите и възбудено му обясни, че от фирмата, с която бяха преговаряли в течение на последните няколко седмици най-накрая са взели решение да закупят неговата технология и искат среща на място. Неизвестно как беше успял да уреди вече виза и резервация за сутрешния полет до Чикаго.
Жоро беше твърде изморен за да се зарадва истински на новината - искаше само да се прибере, да се нахрани като бял човек, да кисне до пълно разпадане в горещата вана а после да се гушне до Ани и поне седмица да не стават от леглото. Нещата не вървяха както трябва напоследък и това му тежеше. Ангажиментите и на двамата бяха твърде напрегнати, прибираха се късно и изморени и говореха малко. Често дори не се засичаха по едно и също време в къщи. Вече почти година живееха заедно в малката къща в покрайнините на София, приятно местенце, заради което и двамата бяха направили компромис - тя беше свикнала да е близо до центъра, а той изобщо не понасяше големия град. Успокои се, че едва ли ще се наложи да стои в Щатите повече от два-три дни и после ще имат достатъчно време да наваксат пропуснатото напоследък.
Успя да мине през посолството в последния момент, потвърди резервацията си на летището, а когато Ани се прибра, го завари заспал направо с дрехите до отворения и все още празен куфар. Не реагира никак на новината, че заминава и сърцето му се сви. Когато тръгна за летището няколко часа по-късно, дълго я гледа как спи и си обеща, че като се върне, ще я накара да зарежат всичко и да заминат за няколко дни, само двамата. Трябваше да намерят начин да прекарват повече време заедно...
Докато минаваше митническата проверка в Чикаго, му направи впечатление, че твърде дълго изучават паспорта му и твърде упорито се ровят в багажа, а това не беше добър знак на която и да било митница. Няколко минути по-късно, двама едри цивилни с еднакви костюми, придружени от смутен полицай, настойчиво го помолиха да ги придружи. От там нататък настана хаос. Отведоха го в малък кабинет на втория или третия етаж на летището и му зададоха куп безсмислени въпроси, без сякаш реално да се интересуват от отговорите. След двадесет минути бяха заменени от друга двойка цивилни с все така еднакви костюми, които започнаха да задават същите въпроси, с единствената разлика, че го изслушваха внимателно и се споглеждаха от време на време.
Жоро беше започнал да се ориентира в ситуацията и се чудеше как да се измъкне. Явно го мислеха за някакъв терорист, а американците се бяха побъркали на темата тероризъм напоследък. Не знаеше точно от коя агенция са костюмарите насреща, но това едва ли имаше значение. Не му бяха поставили директно въпроса, разбира се, всички се държаха с хладна любезност, точно толкова, колкото да не можеш да ги осъдиш за полицейска бруталност или за каквото беше модерно да се съдят тук в момента. Беше им заявил, че го бъркат с някого още в началото, но ако наистина беше терорист, едва ли щеше да им каже нещо различно, нали? Момчетата си вършеха работата, така, както я разбираха. А и английският му не беше достатъчно добър, но защо да не опита?
- Окей, джентълмени, мога ли да кажа нещо? - попита в упор, вместо да отговори на последния въпрос.
- Слушаме ви, мистър.
- Защо просто не се обадите на човека, който трябваше да ме посрещне тук, на летището. Той ще ви обясни кой съм, а тъй като е американски гражданин от доста време, не вярвам да ви представлява проблем да проверите и него. Така въпроса ще се разреши бързо и безболезнено за всички ни. Прав ли съм?
- За тъпи ли ни смятате мистър? - изръмжа по-високият от двамата - Проверихме телефона, който ни дадохте още преди половин час. Отговаря само телефонен секретар, при това половината съобщение е на някакъв странен език и се превежда в момента. Но вие знаете това, нали мистър? Доста умно сте го измислили. За проверка на подобен тип съобщения са достатъчни по-малко от двадесет секунди, а вие прекрасно знаете, че това време не е достатъчно за точна локация. Игричките няма да Ви помогнат, мистър. За десет години съм виждал какви ли не артисти, а вие дори не се доближавате до най-добрите. Така, че мистър, няма ли да е по-добре за всички ни, ако започнете да отговаряте на въпросите, които ви се задават и тогава мистър, ще приключим наистина бързо.
Жоро усети надигаща се паника. Смяташе да поиска прословутото си право на телефонно обаждане, но ако телефона на Румен наистина е изключен, нямаше смисъл. Дали пък не го будалкаха? Идеите му бяха на изчерпване - дори и да ги накараше да се обадят на фирмата, с този начин на мислене, каквото и да им кажеха от там, вероятно пак щяха да го изтълкуват като някакъв заговор.
Беше почти полунощ, когато някакъв униформен полицай влезе и подаде листче на единият от костюмарите и двамата излязоха. Жоро изгледа ядно другия костюмар и му тегли още една кръшна нашенска на ум. Спеше му се, беше гладен и му се пушеше, та му се ревеше. Ани сигурно се е побъркала от притеснение и вероятно вече е изгледала всички възможни новини в очакване на съобщение за самолетна катастрофа. Дали да не се обади на нея? Беше на другия край на планетата, наистина, но беше свободна и можеше да се опита да направи нещо. Само, че ... не искаше да я забърква в това. Ако не остане никакъв друг избор, реши Жоро и се облегна на на неудобния стол.
Костюмар номер едно се върна след двадесетина минути само за да повика костюмар номер две. Мина още час, преди поредния униформен да нахълта в стаята с багажа му и личните вещи и да му съобщи, че е свободен. Едва сдържайки порива да удуши първия срещнат, Жоро се изниза след полицая до паркинга долу, където го чакаше Румен, видимо притеснен. Побързаха да тръгнат, а и Жоро не беше в настроение за разговори. Изслуша обяснението на Румен без особена изненада - както и беше предположил, приятелят му за пореден път беше пропуснал да зареди батерията на телефона навреме. Въпреки това го чакал до последно на летището, а когато станало късно, започнал да звъни, веднага щом се прибрал. Малко по късно дошли някакви непознати, представили се като агенти на ФБР и го разпитвали какво ли не. Накрая му обяснили къде може да го намери и си тръгнали.
По пътя спряха в това същото кафене или както и да го наричаха тук. Румен едва беше се докоснал до сандвича си и с интерес наблюдаваше как Жоро се оправя с втория и поръчва трети.
Докато чакаше сервитьорката да го донесе, Жоро се сети, че така и не беше се обадил на Ани. Посегна да набере номера, когато забеляза нещо нередно - времето на последния разговор беше от преди два часа, а той не беше докосвал телефона от предишната нощ, когато се обади на Румен, че тръгва. Огледа апарата по-внимателно, разглоби го, докъдето можа и се ухили откачено. Не беше неговият! Копелетата с костюмите му въртяха някакъв номер и явно все още не вярваха на историята му. Бяха се постарали, определено, почти всичко беше както трябва, но това не беше неговият телефон.
Е, той пък щеше да им развали удоволствието и нямаше да се обади на никого.
:)
Ейс, има, ама ще е утре.
10х ;)
БасиДи - здравей!
По-горе бях написала, че си голям майстор на перото, което се доказва за пореден път! Понеже и аз съм делова дама, ми беше интересен сценария на разказа ти!