Някога, Някъде 3
Ани спря. Осъзнаваше, че ако продължава да тича, има всички шансове да се изгуби сред нагорещените камънаци, а това не вещаеше нищо добро. Опита се да си припомни посоката, от която дойдоха - aко успееше да се добере до селото, можеше да използува Сузукито за да се добере до Дансур. Сигурно щяха да я търсят, но не можеше да стои бездейна. Останеше ли тук, или жегата щеше да я довърши за няколко часа или маймуните на Тил щяха да я намерят. И двата варианта не я устройваха. Докато я караха към скритата сред скалите база, и се стори, че сред прахоляка зад Тойотата се движи друг джип, но някак не и се вярваше, че преводачът и ще рискува да тръгне след тях. Изкатери се на по-висока скала, за да се ориентира и от гледката и се доплака. Далеч напред, във всички посоки се разстилаше почти равна, изпепелена от слънцето пустош. Дори не беше истинска пустиня, такава, каквато си я представяше. Имаше съвсем малко пясък, останалото беше противен фин прах, който проникваше навсякъде и камъни, безкрайни полета от камъни.
Ярката светлина дразнеше очите и, рамото я болеше, а липсата на вода започваше да си казва думата. Далеч назад се чу форсиране на двигател и широка ивица прахоляк подсказваше, че вече я търсят. Осъзна, че единствения и шанс е да се върне обратно, без преследвачите да я забележат. Забърза към рехавото укритие, което предлагаха нащърбаните камънаци зад нея.
***
Жоро видя, как Тойотата намали и зави зад неголям хълм, предстваляващ няколко огромни, ерозирали от времето скали.
Очите му сълзяха от прахоляка и ярката светлина а устата му персъхваше. Спря със скърцане руското чудо на техниката и го прерови за някакво оръжие. Нищо. Що за ненормалник би тръгнал през пустинята без нищо? Мамка му - изпсува на глас. До двете туби бензин в "кучкарника" имаше и пластмасова туба с вода, но не се реши да пие - беше чувал какви ли не истории за водата в тази част на Африка. След една цигара време все още нямаше никаква идея какво да прави. А Ани беше там някъде и кой знае какво ставаше в момента. Хвърли недопушения фас и продължи пеша към скалите.
От другата страна на скалния ръб ясно се чуваха гласове. Надзърна внимателно и видя двуетажна постройка, сякаш вкопана в скалите, а пред нея два поочукани Ленд-Ровера и Тойотата. Десетина чернилки, наредени в полукръг оживено спореха за нещо. И по-важното, бяха въоръжени. Лъскави, явно нови автомати, вероятно М-14, кобури със стърчащи пистолетни дръжки, двама носеха големи ножове.
Мамка ви американска, на ви сега терористи! - псуваше на ум Жоро - Къде сте сега бе, идиотчета недоклатени...
Прикри се обратно зад скалата. Трябваше много бързо да измисли как да се справи със ситуацията. Не знаеше какво е станало с Ани, нито за какво им е притрябвала на откачалниците в тая пустош. Приведе се ниско и затича обратно към Уазката. Доля половин туба в резервоара, скъса тениската си на две и напъха едната част донякъде в тубата, след което затвори капачката, колкото парцала да не се измъкне случайно и се отправи обратно, но не беше направил и няколко крачки, когато двата Ленд-Ровъра излетяха с рев от укритието си и се отправиха в противоположна посока. От това разстояние нямаше как да разбере, дали Ани не е в някой от джиповете и изстина при мисълта, че може би в този момент я отвеждаха някъде. Но пък Тойотата беше останала, а именно с нея я докараха тук. Жоро тегли една кръшна на всички и всичко и продължи към скалите.
Ани се просна по очи между нагорещените камъни. Усещаше как кожата и изгаря от допира с тях и стискаше зъби да не закрещи. Подминаха я. Приклекна и се огледа. Не виждаше съвсем ясно без очилата си, а очите и се насълзяваха от изгарящата болка в лявата и ръка. Джипът продължаваше бързо да се отдалечава, а на петдесетина метра в страни се движеше втори. Никъде не се виждаше Тойотата обаче.
Щяха да се върнат. Можеха да се досетят кога приблизителноо е тръгнала и като не я намереха напред по пътя, щяха да се върнат да я търсят. Силите на организма и бяха на изчерпване, усещаше, че не може да мисли съвсем ясно, но продължи напред от чист балкански инат. От време на време размазаната картина пред очите и се сменяше с образа на някой близък приятел, който и говореше нещо, но не можеше да го чуе. Започваше да губи увереност кое е реално и кое е последствие от безмилостно препичащото слънце.
Силен взрив я изтръгна от унеса. Откри, че все още се движи и почти е достигнала до укритието на Тил. Миришеше силно на бензин и нещо отвратително, а иззад скалите се издигаше мазен пушек. Добра се до сянката под прозореца, от който беше избягала съвсем скоро и се отпусна на земята. Трябваше само да се добере до Тойотата. Вътре беше прохладно и със сигурност имаше нещо за пиене. Скръцна със зъби, докато се изпраявше, пое дълбоко въздух и надзърна зад ръба. Широката сенчеста площадка между скалите беше изпълнена с пушек. Две обгорени тела бяха проснати до Тойотата, която все още гореше...
Край. До тук беше. Няма джип. Няма климатик. Няма измъкване. След секунди останалите маймуни щяха да се върнат и щяха да я намерят.
Само, че скъпите джипове нямат навика да се палят сами, нали? Нито въоръжените мъже просто ей така се превръщат в гнусни димящи купчини. И ... имаше някой до вратата ...
***
Бяха оставили двама на площадката. Тойотата все още беше тук, вероятно и Ани. Жоро запали внимателно долния край на парцала и с всичка сила хвърли полупразната туба зад ъгъла. Едва успя да се прикрие, защото бензина експлодира преди тубата да е докоснала земята. Пазачите явно не бяха имали време да реагират - телата им горяха, част от джипа - също. На два-три метра от тях се търкаляше автоматът на единия. Жоро го грабна в движение, провери дали е зареден и се залепи до стената. Повтори си няколко пъти вълшебната мантра "мамкамумамкамумамкаму" и вече се привеждаше, за да влезе вътре, когато тих глас го закова на място.
Тя беше там, в сянката на скалата - цялата в прахоляк, със забележима синина на лицето. Изглеждаше адски изморена, но някак успяваше да се усмихне.
Отгоре някой започна да стреля. Жоро пусна дълъг откос към вътрешността на сградата, прихвана Ани през кръста и се затича към Уазката. Някой отгоре викаше на неразбираем език, но псувните рядко имат нужда от превод. Отзад се виждаше прахоляка, вдигнат от прибиращите се Ленд-Ровъри.
Когато стигнаха до руското возило, Жоро отпусна хватката си и се подпря запъхтян на автомата. Ани оправи дрешката си и го изгледа с оня свой особен поглед.
- Все още мога да ходя и сама - каза, въпреки, че не беше съвсем сигурна.
- И аз се радвам да те видя, Ани - ухили се Жоро насреща и - Можеш ли да караш? Аз май след малко ще повърна...
Със сигурност беше той. Нейният си Жоро. Каквото и да търсеше тук.
- И аз се радвам - усмихна му се.
***
Беше късно следобед. Навън, както винаги, валеше. Двамата седяха в бара на хотела на порция водка.
- Докато се мотаех по Щатите ми хрумна една идея, Ани. И все още смятам, че е добра.
Ани го погледна внимателно. Почти беше сигурна какво ще и каже и се разсмя. Припомни си бъркотията от последните дни.
Бяха спрели в Дансур само колкото да си прибере багажа и да купят две туби с бензин. Преди това бяха прибрали собственика на Уазката, който спря да мърмори веднага, след като получи още няколко банкноти, всъщност всичките, които Жоро имаше у себе си. Наложи се да прекарат една безсънна нощ в Хартум, преди да вземат самолета за Дамаск, от там за Лондон и след изнервящ перстой на Хийтроу - за Хага. Не беше най-прекия маршрут, но и двамата се бяха наситили на Африка за момента. По пътя разказаха един на друг какво им се беше случило и се смяха на преживелиците си, които сега изглеждаха почти нереални.
Ани си уреди среща в "Даст-Маан" на следващия ден. Огромният холандец сега изглеждаше уморен и остарял. Не каза почти нищо и Ани загуби желание да се кара с него. Когато си тръгваше, секретарката я помоли да изчака и след минута и подаде чек, сериозно надхвърлящ предварителната уговорка в комплект със сдържано извинение от името на фирмата. После и се усмихна смутено за миг и лицето и отново придоби официалното си изражение.
Стаята в хотела изглеждаше като цветарски магазин. Преди да успее да попита какво става, Жоро я понесе на ръце към спалнята. Пусна я внимателно на широкото легло, коленичи в комична имитация на Шекспиров герой и я засипа с най-безумните обяснения в любов. Ани се смееше и му правеше физиономии, после го придърпа към себе си...
От тогава бяха минали три или четири дни. Късно следобед бяха решили, че обстановката в хотела вече им е омръзнала и решиха да слязат да пийнат нещо и да решат какво ще правят по-нататък.
- ... после може да слезем на юг, да се помотаем по Испания и да се приберем през Италия, там и сега е топло. какво ще кажеш?
- Не знам, ще видим. - коментира Ани. Издържа няколко секунди със сериозна физиономия, после се разсмя - Има ли време да си събера багажа?
...
край.
<< Предишна
Вие квото щете , правете, аз ще съм сватбеният агент.
Малко захаросанко накрая, ама става :))) Мен така и не са ми се обяснявали в любов по тоя начин, хмммммммм.
Някой да ми каже що тия работи (с цветята и хепи ендите) ги има само по филмите
Което не значи, че не ми харесва :)
Ейси, не е честно. :)
... пък и не си малък, пишеш по-добре от мен - спокойно можеш да спретнеш една романтична одисея за показно ;)
Стоян и без това се оплакваше, че ми се губи свястната БГ еротика напоследък, така, че - замисли се по въпроса :)
Яничка: първо, IRL обикновено няма хепиенд, просто защото нещата не свършват ей така, с три точки открая. Има само хепи, енд-а е някъде другаде. :)
За останалото - може да поспорим.
Ювинче, другия път си в играта, обещавам :) Поздрави Ицо, пича ми се видя много свестен. И да не го криеш повече! :)
Хмм, не очаквах такъв край или по-точни не ги харесвам много, много тези хепи енд-и. Нито филми , нито книги с такъв край..... Един филм ме "светна" миналата година в това отношение - става въпрос за "Closer"! По-заводолително за мен би било, ако героинята я убиваха терористите, а нейният Румен ли беше започне да живее с чувство на вина, че я е загубил завинаги. :-)) И така цял живот да си носи един белег в сърцето. Но, тук Басиди би ми казал, като толкова искам реализъм да седна и да си напиша нещо аз.... да, ама аз не мога да пиша, освен, ако нямам някакво супер вдъхновение. Откъм такива гени като чели съм лишена..... :)))
Въпреки лекото ми разочарование от финала, аз съм сложила 5 на този постинг, което означчава, че много ми харесва всичко, което нашият мъдър и романтичен блогер, Басиди пише!
Дарла, споко, няма да те карам да си го дописваш :)
И за теб и за останалите, които толкова ме дъвчат с хепиенда: Защо бе момичета, си мислите, че подобно развитие на нещата е невъзможно и задължително всички трябва да умират и останалите да се алкохолизират от чувство за вина?
После скачате на Орлин, че бил черноглед.
Ако изляза малко от художествената страна на нещата, истината е, че хората като цяло имат навика да оцеляват. Дано не ви се налага, но ако много ви притиснат в ъгъла, повечето от вас ще се изненадат какви неща могат да сътворят. Да, до конкретния човек е донякъде и все пак. Освен това съм виждал с очите си какво може да сътвори 45 килограмова девойка в добра физическа форма, когато побеснее. Толкова за оцеляването.
За романтиката - кой както се уреди, това мога да кажа :)
Аз говорех за моите лични предпочитания и ги написах! Разбира се, че нещата могат да завършат и с хепи енд! Но, в реалния живот може би съотношението е 50:50 - пак зависи от човека! И в по-малка степен от обстоятелствата.
И конкретно на въпроса ти "Защо си мисля, че подобно развитие на нещата е невъзножно" отговорям, че е възможно, но докато човек стигне до хепи енд-а преминава през значително количество горчиви опитности, които в една миниатюрна степен го правят и малко песимист.
Не дъвча Орлин за черногледството му - не съм свикнала с изразните средсва, които използва. Може би живея в друг свят.
Приятен ден, Басиди!
Поздравления, Стефане! Тъкмо мислех да те питам ще има ли продължение на приключенията на Пешев и ти си написал това разказче. Прочетох го с голямо удоволствие - даже ми стана жега- дали от пустинния климат в който се развива действието или от надуто на max парно ;/
Което пък не пречи да питам - кво става с продължението за приключенията на Пешев?
Сега се замислих защо тъжният енд е толкова предпочитан. Може би защото те кара да си продължиш сам историйката, мобилизира те един вид. То е като сдухан постинг в бглог: всички скачат да оборват, не го оставят така!
Аз лично докато четях част първа и втора, някак си все пак си знаех едно такова, че нещата ще се оправят. Иначе какъв щеше да бъде изводът? Че врагът е силен и ние сме беззащитни, че животът е кратък и ние не обръщаме внимание на близките...
Не си падам аз по такива поуки! Някак си ... не можеше поуката да е ТОВА!
А моята поука? Ами хубаво, че си оправиха взаимоотношенията тия двамата. Понякога трябва да се случат няколко такива приключения, за да разбере човек кое е важното. Всъшност ендът е повече от хепи, защото преди да се случи всичко това, нещата стагнираха...
Така го видях аз, а пък кой знае Aвторът как го е мислил
P.S. какво е това Cool дето все се появява вместо онова човече с очилата?...
Aragorn: За колегата Пешев - на срещата стана дума, че го писах в състояние, доста близко до абсолютния бяс. Защо и как е друга тема, твърде лична и в интерес на истината твърде глупава. Коментара на една от дамите беше "по-добре това, отколкото да излезеш да гърмиш по улиците" и май това изчерпва основната идея. Напоследък, благодарение на един невероятен човек, се чувствам спокойно и все по-добре в собствената си кожа, та не знам :)
Дарла, мислех си по едно време да пусна продължение на историята с друго развитие, ей така за пробата, да видя каква ще е реакцията. С безмислено, но съвсем реално насилие и пълен крах за всички. Не знам защо не го направих - може би защото вярвам, че има неща, за които си струва да се бориш докрай, може би защото много от пазнатите ми момичета (не бързайте да скачате, казах: познати
) са хора, които не биха се оставили току така. Добре де, може и да имам малко странни познати, но това си е мой проблем :)
Гардже, авторът каквото е искал да каже, си го е казал :) Май и ти не си от тези, които се предават?
Хе Бас, надявам се животът никога да не ми докаже, че не си прав!
Брей, какъв екшън, страшна работа:) хм, като една псевдо-феминистка ще кажа, че вероятно за мъжете е много важно да спасяват жените от неприятности;)
Днес, видях последните коментари, и БасиДи не зная защо ти е малко трудно да приемеш и друга гледна точка, но тъй като си направил коментар към мен, веднага се закачам за две твои реплики: "реално насилие и пълен крах за всички" - ами не това е моята представа за антипода на хепиенда! Мраза насилието, но не си затварям очите за страданието, и не приемам, че "всички" ги сполетява "пълен крах". Оцелява се - въпросът е, с цената на какво?
"Има неща, за които си струва да се бориш докрай" - вероятно визираш конкретен образ, предполагам на жена... и то, жена, която не се предава?! Прекрасно!!! Когато аз пиша за борбата, описвам най-вече моите борби в момента - а те са житейски, въпрос на ценности, лично съхранение... не се боря да бъда обичана- защото съм, нито за конкретен мъж - защото съм го намерила! Далеч съм от мисълта, че мога да давам мъдри съвети, но за себе си съм открила, че човек трябва знае, кои битки си заслужава да води, и кой да загуби! Не се страхувам да бъда и губеща в очите на противника си. Да създадеш такова впечатление е част от победата ти!