Носталгията...
Снощи гледах една видеокасета, и се натъжих, дори си поплаках. Касетата беше направена от брат ми, за да видя неговото дете. А не съм вижала четиримесечната си племенница, защото е родена не в България, а в чужбина.Гледах – хубава къща, хубава племенница, но не е България. Гледах, и си мислех:”Децата родени от българи в чужбина, българи ли са вече?!”След време те ще говорят по-добре езика на страната, в която са се родили, а българския ще говорят с акцент-жалко е това...Сума ти роднини и приятели избягаха в странство, за да успеят, за да живеят по-добре. Е, повечето от тях успяха, и наистина живят добре! Но как ли се справят с НОСТАЛГИЯТА?! А ние, които останахме тук, познаваме вече част от тях, само по снимки и касети...., тъжно е, много е тъжно всичко това!Къде е онази Велика България, къде е?!
Великата България я няма, Lilia, защото ги няма великите българи.... Както се казва в прекрасния стих на Карл Сандбърг - "Няма ги вече бизоните,...., няма ги и хората, които гледаха бизоните..." (цитат по лоша памет). Не са останали много неща, заради които да уважаваме страната си. Иначе винаги ще си обичаме - малко в стил домашен: не че ни допада изцяло тая мама, или искаме да сме като нея,... ама си нямаме друга, а и тази ни е родила и сме си свикнали с нея... Тъжно
А носталгията ще я има. В Колорадо сме едва от 2 и половина месеца, още ни е рано... Нямаме културен шок, и двете ни деца говорят езика, имат местни приятели, но аз все ги чакам да проплачат за у дома (то къде ли е всъщност това у дома? Тук или в България?).
В днешни дни със Skype, ISQ, и прочие, контактът с приятелите в БГ е ежедневен... Е, не е като да си пийнеш ракийка стях, разбира се... Но някак леко намалява носталгията.
А да не говорим за този прекрасен сайт - страхотно нещо е! Да можеш да си пишеш на родния език и то с хора, които са ти приятели, без да познаваш повечето от тях...!
Иначе тъгуваме за любимия Пловдив, тепетата, хората около нас... Тук е твърде подредено някак за свикналата на хаос и неуредици българска душа....