Ново начало

Утре е задушница.  Наричат я военна.  Не ме интересува защо, още повече подминавам недоумението ми, защо култа към мъртвите, е на такава почит в България.  Никога не съм следвала традицията  с цялата й непонятност и нелогичност.  Вярвам, че човек се уважава приживе (е, всеки го вярва, но колко го изпълняваме). Но, в такъв ден (най-често предходния, както направих днес) посещавам гроба на Дани.  Оставям цветя, почиствам тревата,   стоя загледана в паметната му плоча и си мисля, колко хубаво би било, ако можеше да ме чуе сега:<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

Дани*, здравей!

Ние често идваме  тук, при теб!  Та ти си ни съсед, така де се каже. J Дори гроба ти е близо до блока ни.  Боби все ми говори за теб с въздишка, защо тати не може да го види сега. И представи си, искал да има криле и да полети.  Знаеш го, какъв е мечтател ... J Ходи на латино-танци, а миналата събота го заведох на плуване, но се отказа.  Дълбок му бил бесейна и не можел да стъпва на дъното. Момчешка му работа. А, толкова искаше да плува...  Напредва с английския, а пък Марти го научих да казва „Йес”, защото упорито отказва да произнася „Да”.  На всеки въпрос ми отговаря с „Не”.  Дори и да го попитам, искаш ли още сок, чувам само „Не”. Той много прилича на теб! J Но, е бърз като мен.  И много лесно се ориентира в обстановката.  То май само това са чертите от мен, останалото е изцяло от теб.  За последно го видя на пет месеца, а сега е на цели 19.  Голям юнак е!  Скоро ще тръгне и той на детска градина, но чакаме да се освободи място, че закъсняхме тази есен със записването.

Знаеш ли, няма да повярваш... Купихме си кола!  Твоят приятел, съседа ни ми помогна.  Каза, че го прави заради теб.  Много съм доволна, че вече се возим!  Жалко, че карам само аз, а ти не успя.  Веднъж ми свърши бензина и се отбих на твоята бензиностанция.  Бях принудена, за да се прибера. Иначе, знаеш,  никога не бих стъпила там отново.  Колежката ти не можа да повярва, но ме разпозна.  Дори почерпи децата с бонбони.  Тя май беше единствената свестна там... А, колегата ти, онзи футболиста, който го бяха уволнили дисциплинарно, че правел аферите с фактурите ,  хе, пак са го върнали.  Останаха си същите....  Много се борих за теб,  за обезщетенията.... Но, тъпото заключение на съдебната експертиза им даде коз да откажат всичко. Нито регистрираха трудова злополука, нито ти изплатиха застраховката.   Държаха личните ти вещи в районното 6 месеца, докато прокурора приключи имагинерното дело.  Когато отидох да ги взема, нищо не работеше – GSM-a ти беше със счупен дисплей, часовника ти не работеше, защото се е съхранявал на влага, единствено плеъра ти е останал здрав.  А, очилата ти така и не се намериха.  Тромава държава… уморих се да живея тук!  И ще заминем с децата...

Може би усещах, че това лято за последно ще бъдем на море тук в България, затова ходихме за две седмици. Е, естествено с колата, аз карах, а верната ми приятелка пристигна чак от Бургас, за да ми показва пътя.  Стигнахме и се върнахме благополучно, Слава Богу бих казала!  И, ходихме в Несебър.  Помниш го, нали ?  Меденият ни месец прекарахме там.  Несравнимо е с това, което беше тогава.  Сега е малко стълпотворение от постройки, атракции, коли (които се борят за паркинг място) и многоооооо хора. Е, може би, защото беше през август.  А, бяхме и в Сарафово.  Виж, там си е същото.  Видях и хотелчето, където си го бяхме заплюли.  Не се стърпях и отскочихме и до Поморие.  Тогава, когато бяхме с теб повече ми хареса.  Сега  и там се превръща в комерсиална зона за лов за туристи, по възможност от чужбина.  И многооо заведения, толкова много се конкурират, че собствениците са поставили специален човек на входа, който не пропуска да покани лично нито един минувач.   В Созопол с теб не сме били, но пък това си ми е любимо място още от годините, когато ходехме с моите френд-ки.  J  Там пих истинско виенско кафе.  Добре знаеш, колко го обичам.  Но, пък кафе-машината ни се повреди. Сега си правя кафето в една кафеварка.  Пак е хубаво, и още пия по много.  Да, да, знам, че трябва да го намаля.  Казвал си ми го много пъти. И като си спомня, че ти пък въобще не пиеше, как така успяваше да ми поднесеш кафето по мой вкус...  Обичаше ме, знам го!

И другата ни мечта се изпълни – децата спят на нови кревати.  Тогава парите заделени за тях, ги използвах за твоето погребение.  А, детското креватче го дадох на брат ми и снаха ми.  Чакат бебе!  Този месец!  И то момиче!   Най-после една внучка да се появи, ми казва баща ми. J

Много често си мисля, ако има нещо, което мога да дам или направя, за да те върна при мен сега, бих го направила.  Но, няма!  А, още те искам до мен ...  Странно е усещането за новото начало.  Поставих го в живота си за мен и децата ни, за нашето добро, което искаше и ти самият.  Затова знам, че ще уважиш избора ми да живея отново, без да знам, какво всъщност ме очаква.  Не искам и да знам.  Отказах се да се страхувам.  Обичам и това е достатъчно, за да бъда! Но, знай, че никой не може да те замени, никой не може да ми даде свободата, която ти ми даде, никое сърце няма да ме спечели повече, отколкото ти го направи.  Всичко и всеки оттук нататък е продължение на живота ми с теб! Исках и други неща да ти разкажа, но Марти е нетърпелив, дърпа ме да си вървим, скучно му е вече. J Ще дойда пак, Дани! А сега ти казвам Чао.  Твоя, лейди Д.

 *Дани = Данаил (последният ми съпруг)