Нима богохулствам?!

 И ето го поредният ден, в който застиналия поглед на слънцето ме ослепява, без да мога да помръдна.
 Зимата отново е тук и отново не почука на вратата, не попита желана ли е, или не…
 Не помня кога за последен път стоях там и размишлявах за времето, сезоните, хората, животните, света и пълнолунието…
 Колко съвместими неща, нали?!
 Достатъчно време седя затворена в стаята си и ми се иска да целуна някоя паднала снежинка, случайно изгубена сред хаоса на нечие настроение…
 Мислите на хората са заблъскали като чук върху наковалня, а самите хора са изчезнали някъде, разтворени в пространството, което уж нямало плътност и форма.
 Кажи ми защо не пусна Нея да дойде  и да те отведе до там, където сам искаше да идеш?
 Защо?
 Кажи ми!
 Постоянно си мълчиш, все едно не си съществувал дори във въображаемото време, в което един ден се изгубих…
 Не успях дя намеря дори пътя обратно към себе си, към самата си мен.
 Помниш ли, че на миналия ми рожден ден пожела да съм все такава – „нещо търсеща”…
 Ако те нямаше, щеше ли да отправяш пожелания към мен?!
 Огледай се наоколо!
 Когато си мислеше, че не подозирам съществуването ти, когато смяташе, че тотално съм изгубена, точно тогава аз се постарах да ти покажа, че си в грешка и сега ме наказваш, сякаш себе си искаш да накажеш...
 Опитай се първо на себе си да простиш, чак тогава раздавай правосъдие навън!
 Господи! Защо го правиш?
 Нима бащите трябва да жертват синовете си?
 Та нали ти ни учиш да жертваме себе си, за да спасим децата си!
 А какво?
 Какво направи самия ти!
 Пожертва детето си уж, за да спасиш нас, а в същото време не само, че не ни спаси, а ни натика още по-навътре в ръцете на дявола...   Защо толкова често говоря за вас двамата ли?
 Защото все още си оставам нещо си там търсеща, защото все още сърцето тупти в гърдите ми, защото душата ми е пясъчен часовник и прелива от едното в другото, от единия в другия... и все по равно на всякъде.
 Не знам кой събори часовника и защо сега стои катурнат.
 Не разбирам какъв е този живот, в който ще настъпи миг, когато ще ми харесва тъгата и ще бъде като наркотикът, заради който съм се родила, живяла, заради който дори няма да мога да умра!
 Изборът, който точно ти, ти животе твърдиш, че ни е даден по право, че сме родени с него, че го носим във всяса мидена песъчинка, този избор, който ще накара пясъчните часовници да се напълнят с перли... Този избор е нашето най-голямо наказание, че се осмелихме да ти повярваме!