Никой не знае, че съм куче

           Редно е, когато се запознаваш с нови хора, да им се представиш. Прилично е, някак. Естествено, остава въпросът как да го сториш, когато не знаеш кой чете, дали някой чете, и дали изобщо на някого му пука.
           Всъщност, има ли значение дали ще бъде Диксиланд, Търговецът на кристал или Храбрият шивач, дали ще използвам истинското си име, или ще търся комфорта на анонимността (отделна тема е дали комфортът съществува в този случай или творенето на собственото си аз във виртуалното от нулата не те натоварва с още повече очаквания, които сам поставяш пред себе си и които други, в действителност, нямат съвсем изобщо, никак, даже хич към теб).
             Думата ми бе, че без значение как избирам да се кръстя и какво битие имам извън мрежата, в Интернет никой не знае, че съм куче.
             

           Истината е, че снощи се разделих с нещо, което ми бе скъпо по ред причини. Спектакълът на Съни Сънински "Никой не знае, че съм куче" бе свален от сцена след 4 годишно, относително безметежно, съществуване. Историята за четиримата (някои биха ги нарекли "неудачници", аз съм далеч от тази идея), които търсят нови усещания в Мрежата (нови приятели, нова любов, ново Аз), не е нещо ново за моето "компютърно" поколение. Но в реалността, била тя виртуална или не, машините убиват самоЛИЧНОСТИТЕ, без значение колко от тях създаваме и отглеждаме, а в "Никой не знае, че см куче" в дъното през цялото време бе Човекът - самотен, отчаян до сълзи, но в Интернет - усмихнат, ведър и привлекателен почти до болка. Личност без проблеми, силна и мъдра, преуспяла и благородна. Няма такъв филм. Но пък имаше такъв спектакъл.
              Иван Бърнев, Георги Спасов, Красимир Недев, Вяра Коларова и Съни Сънински - една очаквано добра комбинация. И снощи, когато излизах от сакралното мазе на българския театър (да се чете Театър 199) ми беше хем хубаво, хем тъжно и доста пусто. Така е - един спектакъл се ражда, за да умре, износен от чувствата, с които го товарят актьорите и публиката - това би трябвало да го знам като бъдещ режисьор. Обаче не ми олекна. И, докато вървях по "Раковска", цветовете ми се виждаха различни, а сърцето ми грижливо опаковаше последния спектакъл и го подреждаше на лавицата със спомени, редом до "Алхимикът", "Хиляда и вторият" и всички онези моменти, в които ми е било топло и съм била с хората, които обичам. 
             А утре завесата ще се вдигне за поредния спектакъл, който някой друг ще опакова някога.
             И така... Здравейте. Аз съм Dixieland.