"Никоганебъдинещастен"

Легнах си към единадесет. Беше валяло цял ден и пак бях участник в онази приказка... Напоследък често съм основно действащо лице в нея... Денят мина неусетно... Дъждовните капки се изсипваха върху студената стъклена повърхност на прозореца и размазваха картината на градския пейзаж. Какъв ти градски пейзаж?! - една мокра улица, по която от време на време минават коли и нарушават внезапно тишината и спокойствието. Денят беше като нощ... Като тези дни тук, в които слънцето се е скрило зад сивата грамада от пурпурни облаци и ни един лъч не може да се процеди измежду тях... Дори палмата, която е разположена върху бюрото ми, беше оклюмала и гледаше тъжно навън... Полях я и ми стана малко по-хубаво. На нея?! - Не знам. Имам чувството, че при толкова дъждовна вода, която се бе изляла и тази влага във въздуха, може и да не й беше толкова до вода...

Когато легнах, не можах да заспя. Знаех, че трябва да ставам рано... Много рано при това. Въртях се, потих се, отварях прозореца, затварях го, пих вода, ходих до тоалетна... Няма... Никакъв сън... Сухи размисли и главоблъсканици... Към 4:00 се унесох. Сънят ме грабна и с тихи стъпки ме пренесе в приказния си свят... Фантазиите ми рисуваха картини и ги прожектираха на фона на пулсиращото ми съзнание...

Телефонът ми зазвъня. Беше 4:45 и трябваше след малко да ставам. Още най - много 15 минути и трябваше да съм се вдигнал от леглото. Изключих го и се отпуснах отново. Потъвах във възглавницата, а студенината в стаята ме караше да се сгушвам в завивката си. Чувствах се като в пашкул и никак не ми се искаше да се излюпвам. Колко ли им е гадно на тези малки, наситени в разнообразни шарки пеперуди, които се измъкват от пашкула и се трансформират в измисления ни свят. - Дали ако стана от леглото, няма да припърхам в цветни криле? - помислих си. 

Стреснах се. Рязко отворих очи и погледът ми се спря в отброяващия часовник. Секундите се забиваха в главата ми. Беше 5:15, а най-късно в и 20 трябваше да съм се изстрелял от вкъщи... За 8 минути се приготвих - колкото можах. Измих си зъбите, лицето, избръснах се, направих си набързо сандвичи, увих ги прилежно във фришхальтен фолио, пих едно кафе и се изстрелях от вкъщи. Или поне така ми се искаше...

В 5:25 вече тичах към гарата, за да си хвана влака. Дробовете ме боляха от студения сутрешен въздух, а сърцето ми блъскаше лудо и всеки един удар се забиваше в гърлото ми. Едва успях да хвана влака...

...няколко часа по - късно...

В почивката излязох малко по-рано, за да не се засичам с другите образи. Исках да си хапна на спокойствие и да попрочета още от тази книжка, която ме беше грабнала толкова много. Времето минаваше неусетно като си мислех за нея. След като закусих набързо, запрелиствах страниците... Така се захласнах, че почти не бях забелязал как и другите са излязли малко по-рано и бяха напълнили стаята. От разказа, който прочетох, толкова се въодушевих, че усмивката се запечата на лицето ми... Сигурно им е станало интересно... - Какво ли пък чете тоя, че така реагира?

Един немец ме попита нещо, което до третия път не можах да членоразделя. Много особено говорят някой хора и воъбще не се съобразяват, че си чужденец и че си учил малко по-така...

-Какво четеш? - едва сега успях да включа какво ме пита, пред погледа на останалите в стаята. Групата се състоеше от двама мароканци, които бяха полузаспали, две момчета на моите години, които пушат трева чат пат на работа и още един немец, който лакомо ядеше някакъв сандвич. Всички чакаха да видят какво ще отговоря.

-Книга. -Друго не ми дойде наум. Историята толкова ме беше грабнала, че нито можех да обясня каква е тази книга, нито за какво точно се разказва в нея. Всичко беше толкова абстрактно...

-О, ама това книга ли е? - подигравателно ме запита едното момче, което е поляк и обича да се заяжда за спорта с който му падне... Нищо не му отговорих.

 Почивката ми свърши и се запътих отново в хладилниците.. Сетих се за немеца, който ме попита за книгата. Беше на около 40 години, с очила като лупи и плешив. Не съм го виждал да общува с много хора, освен една сутрин, в която беше в особено весело настроение. Стана ми малко кофти, че така му отговорих. Сигурно е искал да научи рецептата на моето щастие, а аз му отговорих, все едно му се сопвам и нямам желание да комуникирам с него. В този момент един силует се размина с мен и видях, че и той е влязъл отново.

-Никоганебъдинещастен! - казах му, а той ме погледна още по-изумено, отколкото одеве, но с някакъв неприкрит, искрен интерес. - Това е заглавието на книгата, която чета.-продължих с немския си малко по- уверено. -На български е. Одеве не знаех какво точно да ти обясня за нея и затова реагирах така.

Заглавието само си говореше. Нямаше какво да се обяснява. Стана му по - хубаво, а и на мен ми олекна. В очите му видях, че съм открил приятел...