Ние, българите (част втора)
...Не мисля, че ние, българите, все още имаме право да извиняваме недостатъците си с турското робство и "комунизма". В първата част на темата изказах мнение, че ни липсва уважението към самите нас и това е коренът на злото.
Но как се възпитава самоуважение и достойнство у едно дете?
За удобство нека видим как е ставало и все още се осъществява това възпитание в България и как - в тази част на света, чиито методи можем да приемем като по-успешни от нашите (като в шаха - по-добре е да се учиш от по-силните, ако искаш да си най-добър).
За да избегнем предварително недоразуменията, ще посоча, че това е обобщаващо изследване, и ако не се познаете в него, това не означава, че не важи за другите 99% българи :).
Да започнем от общото към частното.
1. Какво става с децата на един баща, който е имал проблеми със закона?
В България: дори прадядо ви да е откраднал кокошка преди 150 години, това се предава от уста на уста в народната памет и вашата репутация не може никога да се изчисти напълно. Вие сте отговорни не само за своето поведение, но и за поведението на всичките си роднини.
Колкото и да се стараете, миналото винаги тежи като затворническа пранга на крака ви. Винаги се намира услужлива лелка от пейката пред блока, която помни не само колко пари е завлякло лицето Х от приватизацията, но и че по безкрайните закони на шуробаджанащината ни това лице ви се пада роднина по линия на сватанака Петкан.
По света: в тази част на света, в която животът е по-различен (Да, Вирджиния, има такъв свят! Дори да е само утопия) не вярват в поговорката "крушата не пада по-далеч от дървото". Ако някой сгреши, децата му не са белязани завинаги. Всъщност там всеки е отговорен само за себе си. Тъй като никой не е безгрешен, повечето хора получават втори шанс и могат да докажат, че са заслужили доброто отношение към тях.
Извод:ние не вярваме в даването на втори шанс. Щом веднъж си сгрешил, няма прошка. По-лошо - щом някой от роднините ти е сгрешил - и ти си виновен. Как при такова отношение някой може да изпитва уважение към себе си, след като преди още да се роди, е бил прокълнат да отговаря за греховете на цялото си родословно дърво?
2.Какво става с едно правителство, партия, политик, които вече не са на власт (или за които пише в учебниците по история)?
В България: поради способността ни да не прощаваме никога (виж по-горната точка) ние никога не можем да оставим мъртвите ни (поети, политици и т.н.) да почиват спокойно в гроба. 1923 г., 1945 г., 1981 г. - в обществото ни няма и 10 % от хората, които да са приели еднозначно тълкуване на някое преломно събитие в историята ни.
Ние не се учим от историята си. Ние учим история в училище. И всяка политическа сила си пише своите учебници, в които казва своите истини и заклеймява своите врагове - другата част от българите, която не мисли по същия начин.
По света: хората не бутат мавзолеите си и не сриват крематориуми. Това, което вече е станало, е факт. За да се поучим от него, единственото, което можем да направим, е да го тълкуваме възможно най-обективно. Иначе винаги ще имаме два Синода...
Извод: никой не може да изпитва гордост от националната си принадлежност, когато непрекъснато е учен, че огромна част от българските граждани не са негови сънародници, а негови врагове(съседите му,провинциалистите/софиянците, левскарите/цесекарите, комунистите/другите комунисти, богатите/бедните, циганите/турците/евреите....).
Следствие на 1. и 2.
--Ние мразим да спазваме закона и да се извиняваме - така и така сме родени виновни, какъв смисъл има? Така и така Държавата ни е мащеха - нека докажем, че оправдаваме лошите очаквания към нас.
--Ние мразим голяма част от всички останали. И това ни оправдава да караме пили, да не обръщаме внимание, когато крадец влиза в дома на съседа ни, или да псуваме чуждите деца...
...Стигнахме до най-важното. Децата. Текстът ми взе да става доста автобиографичен, но не мога да замълча в най-важния момент: Платон ми е мил, но истината ми е по-мила.
3. Как възпитаваме децата си?
В България: ние не знаем, че методите отпреди два века вече не вършат работа. Ние непрекъснато порицаваме ("за да поправим недостатъците им"), крещим ("за да сме по-убедителни"), удряме ("и мен са ме били, пък станах човек").
И целуваме. Когато детето спи.
Иначе можем да го разглезим.
Пази Боже.
И за да не го разглезим, купуваме с последните си пари играчка/телефон/рокля за бала - като на детето на Петрови, че как то ще има, а нашето не?
Нас са ни възприемали като потенциални престъпници още от раждането ни; ние третираме децата си по същия начин. Не им се извиняваме, когато сгрешим (защото са малки и няма да разберат), не ги поощряваме (за да не се отпуснат и да спрат да полагат усилия), и винаги говорим лошо за тях пред другите (все някога детето ще стъпи накриво и така няма да излезем голословни самохвалковци пред останалата част от света. Парадокс - във всички останали случаи изобщо не ни пука какво мисли светът за нас).
Накрая искам да отбележа, че аз не изключвам себе си от народа си.
Ако текстът ми ви е подразнил до степен да искате да ме пратите в Белене или да ми счупите клавиатурата - значи вие сте от оня процент българи, които не разпознават себе си в написаното и го смятат за долна клевета към народа им.
За тези свои читатели предварително се признавам виновна и по трите точки на обвинението и чакам присъда.
А за децата, нямам деца, но не съм привърженичка на безмисленото превръщане на децата в богове. Човек трябва да е справедлив. Като има проблем да порицава, като има постижение-да награждава. Но при всички случаи децата в България наистина са на ръба на шизофренизма в повечето време. Или ги обожават или им крещят или ги бият. Но ако родителите са на ръба на шизофренизма, не виждам как децата могат да го подминат. Съжалявам, но наистина не одобрявам обожествяването на децата.
Надявам се е ясно, че тази статия е все пак литературен текст, а аз не съм Иван Хаджийски.
Всичките хиперболи и обобщения са похват за въздействие (доколко е сполучлив, това е друга тема).
Моля приемете текста като огледало - ако не се разпознавате в него, значи то е криво.
Дени, ние (добре, аз) съм възпитана да обръщам повече внимание на чуждото мнение, отколкото е нужно. Вероятно има и други като мен :).
А иначе, знам че има доста такива хора, и точно затова ме е яд. Защо трябва да ти пука какво мислят другите за теб, след като дори нямате взаимодействие освен по минута на месец или седмица.
На мен съседите са ми напълно безразлични. Освен тези 2ма, с които вече се изпокарахме, които са ми малко по-различни. Но мозъчното време, което им отделям на месец е толкова малко, че на кой му пука :) В крайна сметка това са просто някакви хора, с които си се озовавал в един вход. Всички са толкова различни, имат различни интереси, живот, ценности. Защо трябва да те интересуват ако не можете да намерите и 2 взаимно-интересни теми? Защо трябва да те интересува мнението им за теб (или тях съответно твоето?)?
Не съм някаква непукистка, не е в това въпроса. Просто човек трябва да се интересува от мнението на тези, които имат значение за живота му. Ако не тормозиш съседите повече от приемливото, значи те нямат причина да ти се намесват в живота по-активно. Тогава какво значение има какво мислят? Или за какво говорят... Мда, не съм непукистка, по-скоро рационалистка-ако нещо няма важност за мен, защо то трябва да е важно за мен. Това си е загуба на време. Пък времето е пари. Пък парите са коли, жени и коктейли с много цветове. И мургави яки масажисти на плажа...И белгийски шоколад...Еееех...
Та-не ми харесват такива негативизми и не одобрявам обобщаването на българския народ по този начин. Ако въпросният социолог вижда само това в българите, значи не е особено добър професионалист.
Да, завистта е донякъде обща черта, защото дълго време хората са имали само нея като оръжие. Но ние имаме толкова много други качества. Мога да ти дам за пример баба ми. Значи тя правеше всичко за другите хора. Ама буквално всичко. И не че не е завиждала или злословила зад гърба им. Но като някой я помоли за помощ прави и невъзможното, за да помогне. Никога не съм я разбирала съвсем, но това за мен е много показателно, защото не е само тя. Мисля че е по-скоро въпрос на подход и лична зрялост. Но при всички случаи, имаме толкова много хубави страни.
Завистта съществува, няма какво да се лъжем, но тя може да се обезсили с едно "моля".
Deni,
Иван Хаджийски е писал това много отдавна; и като всеки учен и професионалист е работил с изходните данни. Не е бил виновен, че са такива. Той само ги е систематизирал.
Куини,
благодаря ти за умерения тон, с който коментираш.
Вярно, че съм навън от няколко години, но не мисля, че за толкова кратко време основните черти в народoпсихологията ни са се изменили драстично.
Съгласна съм, че селото и градът дават различен отпечатък върху формирането ни...
Докато тук, в София, имам няколко познати, които са или от селата наоколо/то и аз съм живяла в селата наоколо за известно време, но пък и тогава си падах социопат, та не ми се е отразило много/ или дошли да живеят тук и злобата и завистта наистина им е втора природа. Дори и в случая с един мой приятел- не е гадна, защото ми е приятел, но някак си се усеща. Трудно е да го обясня, знам че той не би ми навредил, но просто като че ли му е естествено състояние. Като маска, която са му надянали и не може все още съвсем да свали.
Така че има такова нещо, но то според мен е по-скоро изблик на болни и неудовлетворени амбиции, които може би идват от лишаването на човека от родния му край в името на оцеляването, знам ли. Специално за някои хора, които познавам определено са болни амбиции. Но пък аз гледам да си нямам взимане-даване с такива същества. А ако ми се наложи, предполагам, че ще гледам да ги държа на безопасно разстояние и винаги да си имам едно наум.Самият подход към проблема ми се вижда малко опростен. Ела, много харесвам по принцип постингите ти, но точно зад този и другия, предишния, имам чувството, че стои някакво лично разочарование, което се отразява на преценката ти. Дано скоро имаш достатъчно положителни примери, които да наклонят везните към по-оптимистично тълкуване.
Благодаря, Шогун!
Права си, както четящият, така и пишещата, т.е. аз, пречупвам през призмата на личния си опит нещата, а това неминуемо ги изкривява.
За почитателите на слънчевата ми страна - работя върху постинг, който ще бъде наситено-червен и приятен за гледане :), но не знам кога ще имам време да го довърша. Дъщеря ми от днес е във ваканция и почваме да се учим да пишем и четем на кирилица.
Иван Хаджийски е първият мащабен български социолог, за да напише знаменитата си книга " Бит и душевност на българския народ" е събрал много голям емпиричен материал, но: този материал се отнася за времето след Освобождението, т.е. когато за пръв път след 5 века, българите са строили държавата отново, по различни образци, защото не сме измислили ние формите на управление :) тези цитати, които са приложени, са актуални и днес, но в никакъв случай не се отнасят за целия народ, това го твърдя с чиста съвест:) първо, самият Хаджийски не е работил с генерална съвкупност от целия народ по онова време, най-вече защото никой социолог не може да го направи, това е непосилна работа. Второ: без да давам оценка или да искам да вменя нещо, Хаджийски е бил комунист, от онези истинските, човекът е загинал на война, смятал е, че е негов дълг да се бие за родината си, не искам да ровя светлата му памет, обаче когато си убеден в някакви идеи, това неминуемо се отразява на анализите ти, така че може да сме съгласни с изводите му, но все пак май не е много добре да го приемаме като абсолютна и перманентно-валидна истина. Някак повече ми се ще да четем критично:)
друго, което си мисля: това, какви сме и какви не сме все пак е променлива величина, разбира се, "Бай Ганьо" все още е актулна книга и между другото Алеко Константинов също има едни есета, или по-скоро фейлетони за душевността на българина, писал ги е преди Хаджийски:)
Историята, както е известно се пише от победителите. Няма нищо необяснимо в това, да се пишат нови учебници, кое ви дразни толкова? Това, че днешните деца четат за събитията, които са описани по различен начин от този, по който са били описани, когато вие сте учили история ли?! Добре, но това е по-скоро между-герационен конфликт, а не противоборство между "истини" и "лъжи":)
"Крушата не пада по-далече от дървото" е поговорка, която съвсем точно обяснява възпитанието на децата: ако "дървото" бие и "крушата" ще се бие - съвсем прост пример:) Вие самата леко си противоречите в двата поста, но явно сте ги писали повече емоционално, отколкото рационално:)
И накрая, Ела, продължавайте да пишете, различните мнения са най-хубавото нещо по принцип, надявам се скоро за себе си да се убедите, че българите не сме само "черни" :)
Arlina,
благодаря! Имам нужда от насърчение, особено днес.
Искам само да поясня употребата на нашата поговорка за крушата и дървото. Не става въпрос дали децата приличат на родителите си, а дали децата трябва да бъдат наказвани за грешките на родителите си. Поне така мисля, че съм го написала.
Според мен децата не трябва да носят такава отговорност.
Но в недалечното ни минало много са били хората, които не са могли да кандидатстват в университет, или за работа, или за пътуване в чужбина, ако техен роднина - баща, дядо, чичо...- е бил квалифициран като враг на "народната власт".
Тези врагове (не знам да го сложа ли в кавички или пак ще предизвикам дискусия) са били третирани като заплаха за колектива, за народа. От гледна точка на историята тези хора не са кой знае какъв голям процент, т.е. не представляват реална заплаха.
Но от гледна точка на социологията и психологията, тяхната съдба е използвана, за да внуши нещо много важно на всички останали българи: на народната власт не и` пука за съдбата на ОТДЕЛНИЯ индивид. Ако си сам, ако имаш свое собствено мнение, ако стърчиш прекалено много, скоро ще бъдеш скъсен с една глава.
Ето откъде идва страхът ни да протестираме, когато ни насилват по някакъв начин. Защото много години хората са учени, че като индивиди нямат никаква стойност, че само колективът е сила и ценност...
А само ИНДИВИДЪТ има мнение и го отстоява.
КОЛЕКТИВЪТ в повечето случаи е стадо - и мнението на това стадо съвпада с мнението на овчаря му.
{И както вече писах, след почти 20 години преход, мисля че е време да спрем да се извиняваме с "мрачното наследство от комунизма".
Дали?}
Deni,
Както в първата, така и във втората част на това злополучно "изследване" много читатели се хванаха за тая пуста завист...Цитирам отново какво съм написала:
"Знам и дежурните определения за същността на българската народопсихология -....до крайно отрицателните (ние сме завистливи, злобни, непрощаващи, с робска психика...)"
Както се забелязва от израза, това не е мое мнение, това е "дежурното определение", което ще срещнете в доста частни разговори; вестници или форуми.
Липсата на лична отговорност (и достойнство да застанеш зад мнението си) у голяма част от българите смятам за корен на злото.
Знам, че това не важи за всички; и силно се надявам при скорошното ми завръщане в България да видя много примери на граждански протести и отстояване на граждански позиции!
Поздрав!
Въпросът не е към мен,но откланя дискусията в грешна посока.Много лично е зададен.Не съм социолог,нито психолог.
Смятам,че обобщенията са породени от носталгия,в търсене отговор на въпроса,защо "за един сватба,а за друг брадва".
Виждайки,как живеят другаде,от какво се вълнуват и как всичко им е уредено,човек нормално се пита,с какво са го заслужили и къде е "нашата" грешка?Мъчно му е за българите и търси вината в "нас",т.е.и в себе си.Отричайки обективни фактори и събития,един ден се събужда и вижда,че хората си приличат единствено в желанието си да бъдат щастливи!
Kopriva,
Анализът ти за мен е съвсем верен!
Arlina,
В никакъв случай вашето мнение не ме обижда, щях да бъда много лош учител, ако не можех да търпя чуждото мнение :).
Въпросът ви е зададен към мен, но, честно, вече не знам какво да отговоря.
Мисля, че годините до 1989 са ни влияли до известна степен (дали още, не смея да кажа...). Но и мисля също, че не е добре за нашето самочувствие да се оправдаваме вече с това. Трябва да пораснем. А това предполага поемането на отговорност.
И сте права - най-тежко е да знаеш, че и да протестираш, нищо няма да се промени. В едни по-щастливи години, неотдавна, когато преподавах историята на Втората световна война, в учебника имаше едно тълкуване на психиката на принудените да работят в германските концлагери. Според авторите на учебника, най-тежко за тези хора е било да понасят мисълта за безсмислеността и безнадеждността на своя труд...
Затова никога не бива да губим надежда.
Благодаря на всички, които споделиха мнението си, особено на несъгласните - за тяхната толерантност.