Нестинарка

Това е разказът,който бях казала , че искам да напиша...Е,вече е готов и е почти това,което исках!

Нестинарка

Единственото, което съм искала някога, е дете. Мъничко, мое. Моя плът и кръв, единственото същество, което би могло да ме обича безрезервно. Всеки мой спонтанен аборт беше трагедия. 3 пъти се раждах, виждайки 2те чертички на теста и 3 пъти умирах, разкъсвана от болка – физическа и душевна, губейки най-желаното от мен. Съпругът ми ме обожаваше, макар че от 4 години насам живеех в непрекъсната болка и депресия. Не знам как го постигаше. Помоли ме да престанем, да си осиновим дете, не искаше да ме гледа как се мъча. Толкова много плаках…Исках за последен път да пробваме да сътворим плът от плътта си.
Бях под постоянно лекарско наблюдение, минаха първите рискови месеци, детенцето ми се развиваше чудесно. Макар да не ми разрешаваха да ставам за дълго и да се движа активно, бях най-щастливата бъдеща майка на света. Съпругът ми място не можеше да си намери . Купуваше дрешки, играчки, обзавеждаше стаята на момченцето ни.
Роди се мъртво. Дори не успях да чуя обясненията на лекарите. В мига, в който сестрата ме погледна натъжено и ми го каза, исках да умра. Душевната болка бе по-силна от физическа. Толкова въпроси си задавах. Защо на мен, защо точно моето детенце не иска да се роди? Какви грехове бях натрупала за 25те си години, че да не заслужавам рожба, какво съм сторила, Господи?! Но Бог няма. Не може да има Бог, който да е толкова жесток и да причинява мъка на своя образ и подобие.
Прибрахме се, а аз сякаш бях сянка. Не приличах на онова момиче, в което той се влюби, на щастливата булка, която той пренесе на ръце през прага на апартамента. Едва хапвах, по цял ден стоях сгушена в леглото и плачех. Не допусках никого до себе си, освен него. Нощем ме прегръщаше и успокояваше, а аз едновременно го обичах и мразех, исках да съм с него и далеч от него. Изливах целия си гняв, цялата си натрупана болка върху него, удрях гърдите му с малките си юмручета, дерях го с ноктите си, плачех, плачех, а той търпеше. Макар и силен, много по-силен психически от мен, очите му се пълнеха със сълзи. Всяка нощ това се повтаряше, докато разсипана от плач и умора, се сгушвах в прегръдките му, а той нежно ме целуваше.
Случайно, може би месец след раждането на мъртвото ми момченце, се загледах в документален филм по телевизията. За нестинарите. Как огънят пречиства греховете им, как нестинар може да бъде само човек, преживял нечовешка мъка. Толкова силно впечетление ми направи,че не можех да намеря място. Станах от леглото, облякох дънки и блуза – нещо различно от халата, с който обикновено се движех из стаите. Звъннах на мобилния телефон на Митко да остави веднага офиса и да се прибере. Притеснен, след 15 минути той паркира форда пред входа. Чаках го секунди по-късно на вратата. Хвърлих му се на врата и започнах несвързано да му обяснявам. Той ме прегърна и каза да се успокоя. В хола, сгушени на мекия диван, му обясних какво имам предвид – искам да отида там. Искам да се науча да бъда нестинарка. Искам да се пречистя от греховете си…За първи път той ме погледна сякаш съм луда. Обеща ми да помисли, но трезвото му адвокатско съзнание сякаш трудно възприемаше думите ми.
Сама не можах да убедя Митко, но негов близък приятел от детските години, завършил психология, успя да му втълпи, че идеята не е чак толкова налудничава, че имам нужда от спокойствието на планинското село. Природата и заниманията ми на открито с танци щели да ми дадат успокоението, да ме върнат към живота, да ми дадат смисъл да продължа напред дори без собствено дете. И така 2 седмици по-късно вече бях стегнала куфарите …
Селото беше малко и безлюдно. Наистина както се казваше във филма – едно от местата, в които не тече време. Може би, защото нищо не се случва…А единственото нещата, които ни се случват и които оставяме зад себе си, ни помагат да разберем, когато се обърнем към тях, че е минало време от както са се случили…
Спряхме на това, което би трябвало да мегдан. Аз нетърпеливо изскочих от колата, но не се виждаше жива душа. Митко излезе след мен и дойде да ме прегърне. Направи последен опит да ме разубеди и да ме върне в култивираната София, но аз инатливо отказах. Не му се искаше да ме пуска толкова далеч от вкъщи, сама, в депресия, с налудничавта идея да танцувам по огън. Разбирах го, напълно, но той мен не. Той не бе усещал тялото му да се разкъсва от болка, не бе усещал топлата си кръв, изхвърляща детето му, да се стича по бедрата му, не бе дал живот, за да му го отнемат секунди по-късно...
Стояхме до колата и се оглеждахме. Най-накрая забелязах фигурката на попрегърбен старец да се приближава бавно. Не можех да се сдържам вече, бързо изтичах напред и го поздравих.
-Дал Бог добро,момиче...Какво дириш тука, май не си от нашите...
Най-накрая! Бързо, без много да мисля, казах:
-Искам да стана нестинарка!
Старецът ме погледна, по сбръчканото му лице си личеше учудването му, дори някакъв страх. Митко вече се бе приближил към нас. След няколко секунди възрастният човек каза:
-Ще ви заведа при една жена...Тя всичко ще ти обясни, момиче...
Така скоро се озовахме в къщата на Баба Кера. Старата жена ни посрещна, сякаш сме дългочакани гости, нещо, което буквално бе стряскащо за мен – свикналата със София, където топлотата на хората май се губи в безбройните улични дупки, сиви блокове и мръсотия. Когато чу обаче за какво става въпрос, думите и бяха:
-Върви си, момиче, не ти е тука мястото. Нестинарка се
раждаш, не ставаш...Нестинарки не са се раждали от години.
Аз обаче съм упорита.
-Знам, че всичко трябва...Но, аз...3 дечица съм изгубила, едва ли ще имам мога да имам друго...Нечовешката мъка...
Бабата протегна костеливата си ръка и я сложи на корема ми. Какво усети през блузата ми – не знам, но изражението на лицето и се промени.
-Ще станеш нестинарка. Но помни – влезеш ли в огъня, не
болката от изгарянето ще те боли, а пак ще преживяваш децата си, докато не пречистиш не своите грехове, момиче, а тези на семейството, рода си...
-Така да бъде.
Димитър ме погледна странно и направи знак да излезем.
Отново се опита да ме разубеди да си тръгнем, това било лудост, ще се нараня, щял да ме изгуби...Помолих го да остане тази нощ с мен, на другия ден да си върви. Аз оставах там.
Баба Кера ми отдели стаичката, в която спяха с нейния дядо. Там прекарахме единствената ни нощ с Димитър в това селце. Толкова спокойна не се бях чувствала никога – огромна ,бяла луна, щурци...Нямаше ги сълзите ми. Любихме се за първи път от както бях изгубила момченцето си.
Заминал бе за София в ранни зори, преди аз да се събудя. Този път, слава богу, не се опита да ме разубеждава да се върна с него.Явно бе проумял, че ще стана нестинарка.
Аз, едва ли не, очаквах някакви тренировки – да ме засипват с топла пепел, например.Но подобно нещо нямаше. Единственото, което може да се приеме като някаква подготовка, бяха разказите са обичаите на нестинарките, които слушах от Баба Кера и от епитропа.
Разхождах се сред природата, берях цветя...Започнах да се храня срванително нормално и скоро започнах наистина да се чувствам прекрасно. Мъката всеоще я имаше в сърцето ми, но някак...я приемах, като част от мен, като нещо, което ме прави по-добра и по-мъдра.
Денят на 3 юни дойде. От сутринта ме заподготвяха. Облякоха ме в носия – наистина никога не се бях чувствала толкова красива. Прилягаше ми ,сякаш за мене е шита. После обличахме иконата, после цялото село тръгна след мен и епитропът с иконата на св. Константин. Трябвало да танцувам с нея, щяла да ме пази.
Няколко часа по-късно,когато дойде нощта, жаравата бе готова. Чакаше ме. Мен – момичето,преживяло нечовешка мъка, нестинарката. Гледайки огъня, ме обзе някакво много странно чувство, изпаднах в нещо като транс. Не усещах нищо наоколо, чувствах само непреодолимото желание да танцувам в горещата жарава. С иконата в ръце, влязох във въглените.Не знам колко време съм играла, но тогава ме пронизваше болката – умирах и се раждах с всяко мое отишло си детенце, молех се на онзи Бог, в когото не вярвах, да опрости греховете ни, молех се на всички други богове да ме спасят от болката...
На другия ден червеният форд беше паркиран пред къщата на Баба Кера.Аз и Митко разговаряхме в двора.
-Видя какво е. Задоволи любопитството си, сега можеш да
събереш куфара и...да се върнеш с мен в София. Моля те, Ева.
Поклатих отрицателно глава.
-Те имат нужда от мен. Имат нужда от своята нестинарка.
-А аз нямам нужда от теб? Та аз съм ти съпруг!Обичам те!
-Остани тук с мен.
-Какво ще правя тук? Овце ли ще гледам! Имам фирма,имам
служители, не мога току-така да изчезна...
Усмихнах се.
-Отивай си. Моето щастие е тук, щом твоето не е тук, значи
просто пътищата ни вече не са в една посока.
Митко ме погледна странно, не знаеше какво да каже. После
ядосано се качи в колата и тръгна обратно. Не знаех дали го виждам за последен път, но му благодарих мислено за най-безценния последен подарък, който ми беше дал – бебчето, което щеше да се роди живо и здраво след няколко месеца, малката бъдеща нестинарка на селото.